Владетелят впива проблясващите като два въглена свои очи в очите на овчаря и чака.
При отмятането на всяко покривало изникват побледнели от страх красиви лица с насълзени очи. Пастирът обаче оглежда всяко от тях с едно и също спокойно изражение, с един и същ отнесен поглед.
Владетелят — вещ в душевните неща човек — изрича: „Върнете този пастир там, където сте го намерили… Онази нощ вие ще трябва да сте видели призрак… Нито една от съпругите ми няма вина… Ако този млад овчар бе разпознал в някоя от тях любимата си, би се издал непременно. Това е експеримент, по-коварен и от най-кървавите ми изтезания.“ На следващата вечер, въпреки сполетялата я опасност, султанката се измъква през същата дупка в оградата и заварва пастира под същото дърво. „Да избягаме от тук… Отведи ме, където пожелаеш“ — казва му тя. Пастирът се усмихва с онзи величествен, пророчески покой и смиреност пред Бога, с онзи отнесен поглед в очите й отговаря: „Няма вече възможност да избягаме… Ти не познаваш пътищата… А аз не бих могъл да те поведа… Побоях се, че зърна ли те пред себе си, очите ми не ще могат да скрият нашата тайна и снощи, в затвора, със собствените си ръце се ослепих… «Черните звезди» вече изгаснаха, не виждат!“
Ден по-рано Кенан бе получил писмо от годеницата си. Девойката питаше докъде е стигнал с произведението си, искаше нотите на завършените части.
В отговора, който й изпрати, Кенан я уверяваше, че операта напредва. Но искаше позволение да не й изпраща нотите и го обясняваше така: „За мен е твърде важно първото въздействие, което ще ви окажат тези части, вдъхновени от вас. Боя се да не изпусна това въздействие, ако ги слушате с друг, а не с мен. Ще ви бъда признателен, ако проявите малко търпение, ако изслушате произведението ми изпълнено от мен, ако не ме лишите от щастието да наблюдавам първото му въздействие върху вашето лице.“
Кенан и се разсмя, и се засрами, след като изписа тия фрази. Защото нито една част не бе сътворена изцяло. Тъй жизнен и пламенен, докато се забавляваше, щом опреше до работа, Кенан започваше да изпитва някаква странна неохота, някаква надмогваща го вялост. Заедно с живота му се променяха и вкусът му, и нравът му.
В миналото бе враг на множеството. Сега не можеше без него. Множеството, шумотевицата го караха да се показва иззад облаците както слънцето, караха го да живва. Още като малък се бе отказал по собствена воля от всичките си права. Сега смяташе, че има право над всяко красиво нещо, изпитваше нестихващо желание за всяка наслада. Онази лека болка в главата, която свежият босфорски въздух по никакъв начин не можеше да прогони, тази сутрин го караше да размишлява върху песимистични, безрадостни неща: „Каква полза да крия… Превръщам се в безочливо парвеню… Животът ми наистина е забавен, но не и изискан, не и чист… Умереността не ми е в природата… Казвам си: «Или всичко, или нищо!» Трябва да променя този начин на живот… Мое право е да се забавлявам и да живея истински… Все пак в това трябва да се въведе някакъв ред… И когато работя, умът ми и сърцето ми да бъдат свободни… От близо два месеца се каня да започна да работя… Не се получава… Нищо не ми идва отвътре… Все пак не съм свършен човек… По всяка вероятност и Истанбул ми оказва влияние… Тук не е мястото, където би могъл да работиш…“
Бе разбрал, че и този ден нямаше да може да поработи. И за да си намери някакво занимание, реши да подреди библиотеката си: още не беше намерил време да сложи в ред пристигналите от предишния му дом книги. Прелистваше списанията, бършеше прахта от книгите, късаше и хвърляше ненужните листа и вестници… От голяма нотна тетрадка бе изпаднал пожълтял плик. Върху него бе отбелязан старият му адрес. Пристигналото, докато е бил в Европа писмо се бе смесило с листове, беше се изгубило. Кенан с любопитство разкъса плика. На пощенска картичка с изглед от Измир ситен, изящен женски почерк бе написал с избледняло мастило следните редове:
„Кенан бей, вчера прочетох новина за вас в един истанбулски вестник. Операта ви била представена в Европа. Били я харесали много. Аз нали ви го казвах? Жалко, че нито тя, нито аз успяхме да я гледаме. Вчера бяхме в конака на вашия вуйчо паша в Карантина. Съобщиха ни радостна вест. Щял сте да се жените за принцеса. Поздравявам ви. Вече нямам надежда, че тази година ще дойдете.
Ламия“
Това поизбеляло късче писмо сякаш излъчваше дъха на лятното слънце, дъха на лозята. В болните, безрадостни очи на Кенан се пробуди лека светлина. Затвори очи, за да си припомни още по-ясно изящното, осеяно с лунички лице на Ламия, меланхоличните й зелени очи, и си каза: „Ах, горкото Грозденце не ме е забравило!“
Читать дальше