Решат Нури - От устните към сърцето

— Да, мисля, че ще дойда.

— Ще й напишете писмо, нали?

— Разбира се…

— Ще изпратите, разбира се, и поздрави за мен…

— Разбира се, Ламия…

— Ако Нимет ханъм се натъжи много, аз ще я утеша… Не се притеснявайте, Кенан бей…

— Не съм ви виждал от няколко дни.

— Малко бях болна… После се приготвяхме… Знаете, че в къщата, освен мен, няма кой да се занимава с работата… Имам голяма молба към вас, Кенан бей…

— Много ли е голяма?

— Една нощ щяхте да изсвирите онази приспивна песен за Нимет ханъм… Сетихте ли се? Бяхте забравили… Тази нощ ще изсвирите ли приспивната песен?

— Добре, Ламия… Само че ще я изпълня не за нея, а за теб… Докато я слушаш, ще заспиш, нали?

— Благодаря… Утре сутрин ще дойда да се сбогуваме, Кенан бей…

— Много добре ще е… Тъй или иначе, станахме стари приятели, Ламия ханъм…

На следващия ден Кенан бе се събудил към обяд. Когато отвори прозорците на стаята си, намери завързан с жълта панделка към края на кепенците малък букет от полски теменужки. Моментално бе разбрал от кого е. Тогава се сети, че бе обещал на Ламия да се сбогуват, разтревожено се хвана за главата. „Ох, горкото дете — каза си той, — забравих и приспивната песен да му изсвиря. Кой знае колко ми се е обидило.“

Малко по-нататък стар лозар прекопаваше земята. Кенан се провикна от прозореца:

— Хюсеин ага, знаеш ли дали семейството на Шюкрю бей замина за Измир?

— Заранта рано тръгнаха, Кенан бей… Онази, малката ханъма, идва тук. Изпрати ти поздрави.

— Ай, злочестата ми Ламия — каза той. — Веднъж на сто години поиска нещо от мен…

Чудеше се какво да прави с цветята и ги въртеше в ръката си. После стъпи върху един стол и ги закачи на гвоздей високо върху стената.

Нея сутрин Кенан чувстваше неприятна замаяност, леко, потискащо главоболие. От известно време се будеше безрадостен и отмалял, до късно не бе в състояние да се надигне от леглото. Отвори прозорците с изглед към морето. Над Босфора отново се стелеше онази утринна мъглица. Макар да наближаваше обед, хълмовете по анадолския бряг все още не бяха се откроили, тук-там над водата се провлачваше дим.

Кенан предостави лицето си, разголените си гърди на влажния босфорски вятър и с дължащия се на отпадналото му тяло песимизъм си каза: „Истанбулската пролет на нищо не прилича, вече е юни, а времето още не се оправя… Мъглата не е само в моята глава… По този начин се пробужда всяка сутрин и Босфорът…“

Виновни бяха закъснялата истанбулска пролет, неритмичността на времето. Самият той нямаше никакъв грях, никакъв недостатък. Струваше ли си да вярва на нощите, които прекарваше с музика, алкохол, комар и жени чак до зори? Нея година се беше превърнала в най-успешната за Кенан. Операта не бе му спечелила успеха, на който се бе надявал. Но му бе отредила място сред известните хора на изкуството. Част от зимата бе прекарал във Франция, друга част — в Италия и бе се завърнал в Истанбул в началото на пролетта.

В началото на ноември щеше да бъде сватбата му с Джавидан. Бащата и дъщерята отново се намираха в Египет заради прословутото наследствено съдебно дело. Тази комедия, приемайки различни форми, се точеше вече трета година и бе на път да приключи полууспешно. Наред с това предполагаше, че няма да могат да се възползват от лятото, както и от пролетта, че ще пропилеят този прекрасен сезон.

Принцеса Джавидан и Кенан се сгодиха вечерта след премиерата на неговата опера. Този брак беше решен отдавна. Нямаше човек, който да не го знае. Макар че до нея вечер Кенан изобщо не бе разговарял по въпроса нито с Вефик паша, нито дори с Джавидан. Дори и в най-откровените и емоционални задушевни разговори с младото момиче той не бе прекрачвал границата на деликатното и почтително приятелство.

Същата вечер Вефик паша бе поканил Кенан и неколцина хора на изкуството, негови приятели, в „Супе“ след края на представлението. Ако не друго, несъмнено бе подготвил програма, която да въздейства толкова силно, колкото операта на Кенан. Изслуша мненията на приятелите си за младия композитор, изслуша и техните критики. Сетне подпря лакти на масата. Произнесе дълго слово за музиката на Кенан, приключвайки със следните фрази: „Между нас може да има разногласия относно степента на значимост на произведението. Но можем да сме единодушни в твърдението, че Кенан е един от нас, че е един от човеците и е навлязъл в полубожествения свят. В сравнение с красящата челото на човека на изкуството корона, прославящите нашите имена великолепни титли, дори световните корони, украсяващи главите на някои от нас, не са ли само безцветни думи сред няколкото лъскави камъчета?“