Решат Нури - От устните към сърцето

Ламия бе прескочила стобора за към тяхното лозе. Разделяйки се с Кенан, въздъхна дълбоко и каза:

— Жалко… Това нито кака Нимет, нито аз ще можем да го чуем.

На Кенан не му се искаше да се прибере веднага. Просна се по гръб върху земята, загледа се в звездите и хаотично заразмишлява: „Съжалявам това дете… Горкото Грозденце приличаше на безмълвните нощни насекоми, втурнали се от мрака към светлината в стаята ми… Когато започнах да свиря на пианото, Ламия вероятно е била на път да заспи, а може би е спяла.

Бяха я разбудили идващите от дълбините на нощта звуци и без да знае какво иска и какво да стори — досущ като онези нощни насекоми, — бе се отправила към звуците. Досущ като нощните насекоми в зелена позлата, които с такава огромна охота изгарят в огъня на лампата, това малко създание желаеше да изгори в пламъка на музиката. Душата ме заболя, щом това едва започнало живота си малко момиче заговори за смъртта… Горката Ламия…“

След онази вечер на Ламия й бе станало навик. Секнеха ли звуците в лозята и угаснеха ли светлините, тя излизаше от кулата и отиваше да слуша Кенан.

Първоначално това не бе се понравило на младия мъж. Хората бяха странни. Нямаше начин да проумеят, че за него Ламия не можеше да е друго, освен незначително съседско момиче, сигурно щяха да клюкарстват.

Но се срамуваше дори да изкаже, да обясни подобно нещо на това чисто дете, срамуваше се дори, че подобно нещо му минава през ума.

Пък и след онази нощ Ламия не бе идвала в стаята му. Настаняваше се на сламеното канапе на верандата и след като положеше главата на Кузгун върху коленете си, слушаше музика с часове.

От време на време, като почиваше, Кенан изпушваше по една цигара и облегнал се на перваза на прозореца, разговаряше с Ламия. Малкото момиче бе доста попривикнало с него. Вече не се притесняваше; уверено, като с по-голям брат, разговаряше с него за живота и душата си. Една нощ разговорът им се беше превърнал в изповед за болката, Ламия бе му разказала за всичко, което обичаше тайно и дълбоко (за майка си, за баща си, за вилите в Пашабахче). Поводът за това бе внезапно изникналият сред спокойната нощ вятър, разшумолял асмите и съборил няколко изсъхнали листа на земята. Кенан пак стоеше на прозореца и пушеше. Ламия, притваряйки очи, бе извърнала главата си по посока на нахлуващия вятър и с чиста, невинна усмивка бе казала:

— Колко хубаво… Вятърът на моя Истанбул.

— Вятърът на твоя Истанбул ли? — през смях отвърна Кенан.

Младият мъж вече се обръщаше към нея на „ти“.

— Вятърът в Истанбул различен ли е?

С истинска чистосърдечност Ламия поклати глава.

— Разбира се, Кенан бей… Различни са и тамошното море, и вятърът… Тук не споменавам за това пред останалите, ще кажат, че е заради спомените… Само вие ще разберете… В нашата вила привечер откъм Босфора прииждаше хладен, лек ветрец… Бих го разпознала на което и място в света да се намирам… Колко щастливи се чувствахме тогава… Тогава бяха живи брат ми, майка ми и баща ми… Всички внезапно твърде рано си отидоха… Как можаха да ме оставят така самотна?

Галеше по главата Кузгун, заспал върху коленете й, и леко примирена, се усмихваше със зелените си очи на Кенан.

— Най-вече страдам за брат си Фахир… Беше по-малък от мен с две години… Доста приличаше на мен, ала беше палав… Чупеше ми куклите, разбъркваше ми шкафовете, изобщо не ме оставяше на спокойствие… Няколко пъти, горкия, дори го нашляпах… Татко веднъж ни беше донесъл бонбони в стъклени кутии… Фахир побърза веднага да излапа своите. Казах му: „Не ги изяждай, после няма да ти дам, ще плачеш!“ Не ме послуша. Аз нарочно си скрих моите бонбони. Започнах да ги ям привечер, като тръгнахме към брега. Фахир плачеше и ме молеше… „Точно така“ — забавлявах се аз. После и друга лошотия сторих, Кенан бей… Казах му: „Ако направиш някоя смехория, ако ме разсмееш, ще ти дам един бонбон.“ Брат ми хем плачеше, хем правеше разни чудновати мимики с красивото си лице… Виждате колко лошо момиче съм аз, Кенан бей… А после не му дадох бонбон. Върши ли подобни неща една по-голяма сестра? Веднъж доведоха Фахир от училище болен… Седмица по-късно брат ми почина от тиф… Не ми позволяваха да оставам при него, докато боледуваше… При всеки сгоден случай влизах в стаята му и казвах: „Оздравявай, Фахир, с дневните си парички всеки ден ще ти купувам от онези бонбони.“ Доста страдах и за мама и татко, но на тях не бях причинила нищо, което така да тревожи душата ми. Вероятно по тази причина тъй много издържам на детските глезотии… Ако знаете колко добре гледам децата на чичо ми… Наистина това е мой дълг… Не е ли така, Кенан бей? Живея в техния дом… По всяка вероятност чичо ми, и особено леля ми, не са задължени да ме гледат… Трябва да направя нещо, за да им се отблагодаря, нали? Грижа се за Семиха и Фикрет като бавачка. Изпълнявам всичко, което пожелаят. Не е ясно, Кенан бей, кой ще умре… За да няма после душевна болка…