Решат Нури - От устните към сърцето

Над изровените от пороите ями, над локвите се стеле лека мъглица.

Наоколо като че ли съществуват единствено усилният, морен стон на градинското водно колело сред терпентиновите дървета и тихият, хладен звук на стичащата се към тенекиените улуци вода.

Слънчевите петна, смесили се с неподвижните сенки на посипалите се върху земята листа, на места блестят като позлатени отломки.

Керем, чиито унесени, големи очи са като в някакъв безкраен сън, бавно пак се върти. В терпентиновата кория са само Ламия с малките си братовчеди и Кенан.

Семиха и Фикрет спят прегърнати в люлката с плетена тента…

Кенан и Ламия седят върху каменния ръб на басейна…

Не разговарят… Дълбоката тишина наоколо като че ли е завладяла и тях… Ламия е извърнала лице към басейна, от време на време потапя ръце до китките във водата, после наблюдава как капе водата от охладените й пръсти… Вглъбена е, зелените й очи сякаш са заети единствено с това…

И Кенан протяга ръка към един от тенекиените улуци, гребва шепа вода и бързо напръсква лицето и косите на Ламия…

Грозденцето се плаши, трепери, извръща към Кенан слисаните си, изумени очи като внезапно пробудило се от сън дете. И двамата се смеят на тази шега, но отново нищо не си проговарят… Ламия пак се извръща към басейна, подхваща предишната игра, потапяйки ръката си до китката във водата.

Сега Кенан извръща глава, съзерцава ситните лунички върху златисто-розовия й от слънцето врат, дългите руси кичури върху страните й, потрепващите върху веждите й капчици вода…

Подпирайки се на лявата си ръка, се навежда към басейна, изважда от пенливата вода чепка розово грозде… Върху променливо-розовата му кожица има капчици вода… С уста откъсва няколко зърна, после лекичко се навежда; протяга чепката към устните на Ламия… Тя пак потреперва, иска да си отдръпне главата… После обаче с уплашена усмивка разтваря устата си и започва да яде едно по едно зърната с колебливостта на птиче, което кълве зърна от нечия длан…

Нито за миг Кенан не отделя очите си от нея; Ламия изглежда фантастично! Колко миловидни и изящни са финото й нежно лице, дългият й чувствителен нос, тънките и руси вежди, леко изпъкналото й чело!

Върху челото й на кръгчета се вият леки като пух, руси, почти бели кичурчета коса, освободили се от стегнатата, гладка плитка, и непрестанно потрепват, сякаш са закрепени със сребърни нишки. Страните й, които все още са мокри от капчиците вода, изглеждат свежи като мокрото грозде в устата й…

Чепката пада от пръстите на Кенан; спокойно, без никаква тревога, без да се замисля, без да говори, Кенан привлича Ламия към гърдите си… Девойката трепва лекичко, както преди малко, когато я намокри. Само толкоз…

Кенан я целува отново и отново по челото, по очите, по мокрите страни, по червеникавите лунички… Ламия затваря очи с изнемощял дъх в устата, с топла отпуснатост в тялото.

Керем, обиколил няколко пъти край тях, внезапно спира. Тогава и те трепват, сякаш пробудени от някакъв сън.

Ламия внимателно се освобождава от ръцете на Кенан… Младият мъж отново нищо не казва… Вече не се гледат…

Грозденцето взема от люлката събудилите се малчугани, отдалечава се унило, уморено, с клюмнала глава, като престояли за дълго в гореща затворена стая цветя…

Кенан си подсвирква тихичко, хвърля в басейна откъртилите се от ръбовете му парченца вар.

След тази случка Ламия два дни никаква не се мярна наоколо. Като се сетеше за стореното, Кенан се ядосваше на себе си. „Аз наистина ставам лош човек… Заприличах на жестоките животни, които действат инстинктивно… Падне ли ми нещо, оправям го“ — казваше си той.

На третия ден в късните часове на вечерта Кенан се връщаше от разходка. В един ъгъл близо до портата на лозето зърна Ламия с още няколко жени. Запъти се към тях.

Грозденцето леко се поприведе и се наметна с намиращото се наблизо йелдирме.

С доста естествен глас Кенан каза:

— Какво е това, Ламия ханъм, сърдити ли сме?

Девойката, без да се осмели да вдигне глава, се засмя:

— Че защо?

Кенан повече не й обърна внимание. Уморено се настани на една празна ниска скамейка и се разговори с останалите жени. От време на време задаваше въпроси и на нея и получаваше кратки отговори.

Вечерта, когато се разделиха, се бе убедил, че този проблем е приключен, че постепенно ще бъде забравен.

И наистина стана така. Ламия отново бе почнала да свиква с него. Само дето като говореше, както и преди, не се осмеляваше да го гледа в лицето. Толкоз…