Решат Нури - От устните към сърцето

Съпрузите, ту единият, ту другият, говориха близо половин час. Ръза бей усети, че са прекалили. Прииска му се да посмекчи наложителните препоръки.

— Ето, момичето ми… Ако спазваш тези съвети, ще подобриш положението си. Може би ще ти намерим някой благоразумен мъж. Ще имате деца. И твоето бъдещо злощастие ще се разсее покрай тях, ще отмине. Ще забравиш миналото.

След като отведоха Ламия да се съблече в стаята си, Ръза бей погледна жена си и някак си колебливо каза:

— Не знам, но това момиче не ми изглежда толкова лошо. Какво ще кажеш?

Хурие ханъм сви устни:

— Не знам. И на мен така ми се стори, ама как да се разбере. Забеляза ли? Когато каза, че в бъдеще ще се опитаме да й намерим съпруг, това й хареса. Едва видимо се поусмихна. Накратко, работата не е лесна. Аллах да ни е на помощ.

За сравнително кратко време Ламия бе свикнала с тринайсетгодишния, най-големия от синовете на вуйчо й. За няколко дни тя се превърна в грижовната добра кака на малките. Да обича — това състояние за нея бе дълбока необходимост и голяма утеха.

Радваше се, когато децата капризничеха и се глезотеха. Колкото повече я тормозеха, толкова повече ги обичаше.

С момичетата обаче никак не се бе разбрала. Най-голямата бе двайсет и три годишната Махмуре. Беше омъжена за един пияница, данъчен чиновник на средна възраст. Най-лукавата, ала и най-повърхностната от момичетата беше тя. Беше родила през дванайсет месеца три деца и бе натоварила с тях майка си и сестрите си. Работата й беше непрестанно да си оправя прическата пред голямото огледало, да се гримира, да свири, събирайки роднините, на уд и да наобикаля съседите.

Щом узна за предстоящото пристигане на Ламия, се беше зарадвала искрено. По писмото на Шюкрю бей съдеше, че тя е жизнена, закачлива изкусителка.

Като видя едно твърде спокойно, свенливо, облечено доста семпло тъжновато момиче, вместо нагримирана лека жена, направо се разочарова.

Все пак можеше да се възползва по друг начин от нея. Беше бременна в петия месец. В къщата не бе останала свободна жена. Махмуре се боеше онова, което беше на път да се появи след четири месеца, да не се стовари върху нейната глава.

Тъкмо заради тази грозяща я опасност имаше едно наум за Ламия. Махмуре отсега си отваряше вратичка и казваше: „Миличка Ламия, ще го дам на теб. Ще ги отгледаш и двете като твои деца.“ Една от дъщерите й беше дебело като бъчва, безмълвно като риба, фанатично, глуповато момиче, а по-малките се бяха превърнали от свадливост в нещо дребно, хилаво, късокрако, разглезено, дръзко.

Ламия не беше нещастна.

През първите дни бе се поизмъчила доста, бе се изпопритеснила немалко, докато привикне с новия си живот. Ала това й състояние не бе продължило дълго, от скъпите спомени за безнадеждната си безумна любов, от парченцата на разбитото си сърце тя бе си сътворила печални утехи. Досущ като утешаващите се с парчетиите от счупените си играчки деца…

Дори собствената си безнадеждност беше превърнала в особен вид утеха. Убедена бе, че повече няма да Го види. Ако имаше и минимална надежда, би започнала да брои дните на пръстите си, би превръщала часовете в дни, дните — в година, и обзета от нерешителност, би копняла, очаквала, подлудявала.

Ала Той бе като мъртъвците, които няма начин да се върнат от гроба. Младото момиче Го обичаше с тъжното, спокойно, безнадеждно, уповаващо се на бога смирение, с обожанието, с което се обичат мъртвите. Както се забравя лошото, причинено ти някога от починалите, така и тя му прощаваше.

Не му се сърдеше истински, дори напротив, изпитваше душевни терзания. Как й бе позволило сърцето да иде до Измир, докато Той лежеше болен? Защо заради незначително заболяване на гърлото Го беше накарала да я чака две нощи? Защо в нощта на раздялата, когато толкова беше плакала, Го остави печален? Тези и още дребни подробности причиняваха мъка в душата й.

Друга утеха бе жертвата, която Той беше готов да направи. Когато страдаше, когато бе оскърбена, си казваше: „И това страдание е заради него.“ И новата мъка се превръщаше в тайно и тъжно щастие.

Къщата на вуйчо й бе стара, дървена, рушаща се постройка. На най-горния етаж й бяха заделили стаичка.

В многолюдния дом Ламия изразходваше всичките си усилия, само и само да забрави за себе си. Не желаеше да излиза на улицата, странеше от гостите и, щом приключеха грижите й по домашната работа и дечурлигата, се оттегляше в стаята си.

През единия от прозорците се разкриваше част от вечно мъглива и снежна долина. Гледката представляваше изнизващи се в мъгливата далечина, докъдето ти стига погледът, телеграфни стълбове и преминаващи от време на време влакове. Ламия отново бе започнала да плете дантелите си. Изящните ръкоделия от ден на ден ставаха все по-префинени, като душата й; говореха с откровеността на думите за разбитите надежди на тъжната й, безнадеждна безумна любов. В тях пак се изсипваха необикновени приказни цветя край огрени от луната пътища, пак по чардаците се провесваха чепки грозде, пак потрепваха пеперуди и дългокрили нощни насекоми около глобуса на луните, надничащи иззад върховете на дървесата.