Решат Нури - От устните към сърцето

Макбуле пак изпищя. Кемал бей смаяно и подозрително говореше:

— Заточение ли?… Не е възможно.

Гостенинът, в своя си забързан и жив стил, продължи весело и безучастно, сякаш разказваше за някоя забава, за някоя сватба:

— Има ли нещо невъзможно в тая страна, вуйчо?… Заточен съм тук… Не вярвате… Понеже го говоря с усмивка ли? Такъв ми е характерът… Не на заточение, на бесилото да ме пратят, да не дава Господ, пак ще се държа по същия начин… Не е за описване как пристигнахме… Придружаваха ни неколцина жандармеристи и един свестен капитан… Някои от другарите ми се измъчваха… И аз, естествено, не бях доволен… Но като ти се случи… Какво да се прави, хъката-мъката… Ще се изтърпи… Нямах избор, обърнах цялата работа на шега… Едни закачки, едни веселби, не е за разправяне!… Моята пресилена приповдигнатост, ей богу, зарази и другарите ми. Жизнерадостното настроение, вуйчо, е нещо твърде истинско, ей богу… Със смях излекувах някои свои болежки. Човек, като се засмее, сърцето и дробовете му се задействат, живва тялото му, оздравяват дори стомахът и бъбреците му… Веселостта сто на сто помага, най-вече при заболявания, свързани с нервната система… Накратко, описваното от писателите като най-голяма трагедия пътуване към мястото на заточението ние го обърнахме на сватбено шествие… Още преди да сме се отдалечили достатъчно от Истанбул, приобщихме към нас и жандармеристите… Особено капитанът, какъв симпатяга, боже мой!… Когато на гарата дойде време да ни предаде на други, как само ме погледна. Преди малко, като ни оставяше в полицейския участък, ме прегърна. Ако не ни беше неудобно, и двамата щяхме да се разплачем. Накратко, организирахме си едно бодряшко пътуване… По пътя се отбивахме в няколко града. Чуеха ли, че сме заточеници, хората захвърляха всичко и тичаха, за да ни видят. Из праведните места няма наслада, няма забава, няма живот… Пристигнат ли заточеници, си мислят, че са пристигнали я театрални артисти, я фокусници… Като се каже заточеници, са навикнали да виждат дългобради мъже, смазани от умора, с удължени от огорчение лица и със смачкани дрехи… Направо се смаяха, като ни видяха… Накратко, пътувах не като заточеник, а като някой валия 30 30 Валия — областен управител. — Б.пр. или мутасарръф…

Нехайната веселост на госта им бе заразила не само бащата и дъщерята, а и наблюдаващата ги иззад вратата Ламия. И тя се смееше ведно с тях. Беше се досетила кой е светло кестенявият младеж. Знаеше, че Ведат е от Истанбул, лекар е, и е син на сестрата на майора.

Макбуле, която не бе виждала братовчед си от пет-шест години, често го споменаваше и разказваше невероятни истории за него.

През това време пробудилата се от гълчавата Мебруре, придържайки се за дивана, се бе изправила и разтърквайки с юмручета очите си, се беше разплакала. Младият лекар внезапно се обърна към нея и изненадано попита:

— Я, кой е това?

Но разбра кой е това още преди да получи отговор; хвана детето за ръчичките, вдигна го във въздуха и викна:

— Не може да бъде, не може това да е чародейката, наречена Мебруре.

Малката все още си криеше личицето, не се забелязваше нищо друго, освен бухналата й по време на съня къдрава руса коса.

Едва тогава майорът и Макбуле се сетиха за Ламия. Кемал бей се огледа.

— Къде ли се е мушнала Ламия?

— А-а, виж ти, наистина забравихме майка ми… — извика Макбуле.

Откакто Ламия се омъжи за Кемал бей, Макбуле я наричаше „како“. Но няколко пъти на шега й бе казала „мамо“. Тази дума толкова бе харесала и на двете, че въпреки протестите на Кемал бей бе започнала да я нарича „мамо“.

— Ламия… Ламия… — викаше майорът, но не намирайки смелост да му отговори, тя се колебаеше.

Предусещайки, че е в стаята, Макбуле изтича, хвана я за китките и насила я измъкна в софата. Кемал бей я представи с една дума:

— Вуйна ти…

Доктор Ведат се смая, като видя пред себе си съвсем млада жена, почти момиче, със стегнато сплетена руса коса и с несмели, потрепващи между миглите й очи. Дори не се въздържа и леко се засмя.

— На Макбуле не й е неудобно да ви нарича „мамо“, но аз не се осмелявам сега да ви целуна ръка в качеството ви на „моя вуйна“.

Майорът, взел от прегръдките на Ведат започналата да капризничи Мебруре, отново се беше настанил на дивана. Младият лекар бе заел стола до масата, на който преди това бе седяла Ламия, а Макбуле и Ламия седнаха на столовете до прозореца.

— Разправяй, младежо — обади се Кемал бей. — Какво направи, за да те заточат в Кютахия?… Ти с политика май не се занимаваш… Работиш в болницата…