Решат Нури - От устните към сърцето

Заковах се на място. „Пашабахче“… Твърде малко думи в живота ми ме натъжаваха толкова. Пашабахче… Мястото, където бе се родило и пораснало горкичкото ми, предано Грозденце, сънят на нейното детство, видян с печалната настойчивост на меланхоличните й зелени очи сред далечни места…

В този тъжен вечерен час усещах как като рана ме наболява сърцето. Коя ли бе къщата на Грозденцето? На кои ли скали бе си играло?

Да науча това се оформи у мен като силно желание. Мислех си, че открия ли вилата, където е живяло Грозденцето, ще видя как се задава към мен с късата си пола, с русите си коси, с красивото си луничаво лице… Ех, Грозденце… Може би никога повече нямаше да се видим… Но винаги ще си спомням за теб като за най-красивото, най-чистото нещо, което срещнах случайно на този свят… Моето изкуство ми донесе немалко радост, Грозденце… Но нищо не приличаше на оставения от теб спомен…

Между скалите обикаляше бос възрастен рибар. Несъмнено от местните. Попитам ли го за бащата на Ламия, щеше ли да го знае? Сам се присмях на хрумналата ми нелепица. Май действително постепенно се превръщах в дете.

Нощта бе настъпила. Доста се бях поуморил. Невъзможно бе да се върна по суша. Скочих в една лодка на кея. От време на време се извръщах. Лека-полека Пашабахче се отдалечаваше. Само че аз не можех да спра да мисля за Грозденцето.

През изминалите близо три години на няколко пъти си бях спомнял за Ламия. Но никога не я бях откривал тъй осезаемо в душата си. Пред очите ми, с всичките му детайли, потрепваше лицето й чак до най-незначителните му изражения, чак до най-тайните му черти, а в ушите ми трептеше гласът й. Почти усещах с устните си нейния дъх, аромата на косите й. Как бях успял да я съхраня така цялостно?

Да, през тези три години на няколко пъти си бях припомнял за Грозденцето. Трябва да призная — с нея се разделих аз, ала това отрови най-щастливите ми, най-приятните ми часове… Аргументите ми, за да се оправдая пред себе си, бяха достатъчно силни. „Грозденцето е едно простодушно дете — казвах си аз. — Подобни беди не оказват чак толкова голямо, колкото си мислим, влияние върху този тип души… Дори да се е понатъжила, вече е забравила. Може би сега е много щастлива…“ Тази логика, макар да не ме задоволяваше изцяло, ми помагаше да не се измъчвам непрестанно. После, с времето чувствата на човек се поизхабяват, губят силата си… В живота има безброй други занимания… Особено за творец като мен, водещ бурен живот… При все че, когато се опитвах да убедя сам себе си, че Ламия е щастлива, никога не се осмелих да попитам или да науча нещо за нея.

Бях затворил очи в единия край на лодката, бях напуснал обсадилите ме отвсякъде, като морето, спомени.

Сега осъзнавах, че онзи летен сън бе оставил в душата ми, в нервите ми по-силни следи, отколкото предполагах. Би било безочие да отрека щастието, което изживях с Джавидан през тези две и половина години… Живяхме весело и щастливо. И ние, като прелетните птици, всеки сезон прекарвахме в различна страна. Нашите приятели ни завиждаха на щастието. Но в която и страна да се намирахме, всяко лято, точно в този сезон, в душата ми повтарящо се пробуждаше тъгата и онази безпричинна умора от живота. Отвращавах се от работата, отегчавах се от живота, не обичах да обичам. В сърцето ми се спотайваше копнеж по неизвестното, носталгия по някое непознато място. Какво копнеех, за кое място точно си мислех? Боях се да проумея това, да анализирам по-издълбоко тези си чувства. Докато траеха моите тайни кризи, усещах много чужда жена си… Елегантните ни, аристократични, изтънчени, изпитващи огромна наслада от живота приятели, ми изглеждаха бездушни като манекените на шивачите; тайничко се дразнех от поведението им, от думите им…

Доставяше ми по-голямо удоволствие да мисля за престарелия Шеми Деде, за тъжния Керем, за несмисленото Грозденце. Да мисля, след приобщаването ми към аристократичния, шикозен, забавен живот, за отколешните нещастни дни бе особена духовна непочтителност… Но какво да сторя, като беше така…

Тази нощ забелязвах и още една особеност на спомените си, свързани с Ламия. Споменът и представата, както и самото злощастно дете, се оказваха в близост до човека в неговите най-горчивите и нещастни часове. Веднъж в Италия бях претърпял катастрофа, няколко дни изживях доста страдания в една болница. Тогава в кошмарите си бях разговарял, бях ангажиран все с нея. Същото беше и когато мама почина… Бях вечерта на представлението на „Фауст“ в Гранд Опера, когато узнах за смъртта на мама. Няма да забравя как внезапно угаснаха всички светлини покрай мен, как светът се срути върху главата ми. Бях се превърнал в ранено животно. За да не падна, се подпрях на една стена, мачках телеграмата в ръката си.