Решат Нури - От устните към сърцето

Най-накрая проумях — не ще мога да се противопоставя на силното си желание… Минах пред писалището, извадих изписаните снощи листове… Те щяха да бъдат първите страници от един дневник… Това е доста опасно, знам… Щях да споделя с него неща, които никога не бях казвал на Джавидан… Поради това в живота ни, още по-лошо — в живота на душите ни, ще настъпи разлъка…

После, нямаше как да се възпра да не започна да анализирам неясните, отчаяни копнежи, за които чета, и онази носталгия по неизвестното.

И накрая, няма ли интимните разговори, които щях да водя със себе си, да ме накарат да се усъмня в сегашното си щастие?

Помня всичко. Възрастна ханъмефенди, роднина на съпругата ми, в деня на нашата сватба бе казала: „На шейсет години съм… Досега много неща съм видяла… Но не съм срещала младоженци, които толкова да си прилягат един на друг… Тези деца много ще се обичат…“

По-късно същият рефрен бях чувал от стотици уста. Всички дълбоко вярваха, че ние много се обичаме. Така че и аз започнах да вярвам в тази любов. Месеци наред смятах, че съм безумно влюбен.

Външно Джавидан нямаше никакъв недостатък, никакво несъвършенство. И беше красива. При това фантастично красива… Според един народен израз, който я видеше, извръщаше глава, за да я види повторно; нея гледаха с възхита, мен — със завист. А и беше умна, изтънчена, възпитана жена. Познатите ни я възприемаха като образец на рядкото съвършенство.

Години наред и аз обожавах тези достойнства. Дори в някаква степен и сега е така. Но в този час не съм способен да крия от себе си. Нито фантастичната й красота, нито предизвикващите възхищение достойнства не успяха да ме задоволят докрай, не успяха да запълнят душата ми.

Съпругата ми беше красива. Щом я погледнеха, очите ми изпитваха възхита. Но, какво да се прави, сърцето ми оставаше безмълвно за тази прелест. Каквото и да правех, в нея не можех да видя нищо друго, освен красива скулптура, освен майсторска картина. Двайсетгодишният спомен за Лейля например, дори светлите лунички на горкото Грозденце… Ще говоря безсмислици като едно дете…

Що се отнася до душата на съпругата ми, трудно се намира по-възвишен и по-полезен приятел от нея… Лесно и очарователно разговаря за всичко — от политика до изкуство. При всеки спор победителят е тя. Притежава солидна сериозност и аристократична вежливост. С две думи, мнозина й се възхищават. Аз също… Но само толкоз… Не се осмелих да разкрия себе си пред тази извисена жена.

Нито веднъж с нея не проведох откровен, искрен интимен разговор. От време на време си имах своите състрадания, своите детински радости или тъги, породени от някакви дребни, незначителни случки. Трябваше с усилие на волята си да ги крия от нея, за да изглеждам силен и възвишен мъж. Две години и половина си разигравахме един на друг изтощителна комедия.

А и новият ми живот е тъкмо онзи аристократичен, възвишен, разкошен живот, за който години наред копнеех… Сега намирам този живот за твърде уморителен, твърде банален, твърде преходен… В началото бях се хвърлил със смешна жар в този свят… С две думи, изпитвах наслада да живея като кукла, като манекен сред ужасни неща като наизустеното остроумие, студените ритуали, фалшивите чувства и мисли, лицемерието, самохвалството. Но вече се отвращавам от този живот и от самия себе си. Невъзможно е да го споделя с Джавидан… Имам ли право да заявя: „Вече копнея да водя спокойния, усамотен живот на пастира?“

Като дойдох този път в Истанбул, се зарадвах много. Надявах се, че тук ще постигна по-спокоен и по-безоблачен живот. Жена ми искаше да се установим в Шишли. Споменах за летните горещини, после казах, че се нуждая от спокойствие, за да създам новото си произведение. Нанесохме се в тази вила.

Приятелите не ни оставят на мира, понякога сме принудени да ги приемаме по цели дни. „Преди три дни например във вилата ни гостуваха няколко души.“ Понякога пък нас ни канеха. Спазвам благоприличие и по навик, и защото така се налага. Продължавам да играя комедията. Но в действителност доста съм отегчен, доста съм уморен. Мечтая за дните, когато давах уроци по цигулка на силно гримираните жени от бедни семейства.

Ех, Кенан! Преситен неблагодарник си ти. Дошъл си на тоя свят само за да недоволстваш… Така и ще си умреш… Може би от този, преминал в недоволство живот, на белия свят ще останат като скъп спомен единствено няколко мелодии… И толкоз…

10 юни

Тази вечер заедно с неколцина гости седяхме в градината. По някое време разговорът се прехвърли към музиката. Един от приятелите ни, мутасарръф в пенсия, каза: