Решат Нури - От устните към сърцето

Когато съм щастлив, говоря много.

— Ще видиш колко хубаво ще работя там — казвах аз. — Всъщност не придоби ли плът и кръв най-прекрасната ми творба в Бозяка? Аз малко приличам на славеите… Когато се разделят със земите си, и те се смълчават, изгубват всичките си трели… После, така ми се струва, там бих те обичал по друг начин… Преди малко каза, че ме намираш променен… Като отидем там, ще ме видиш по-млад, по-силен и по-жизнен отпреди…

Вечерта часове наред гощавах гостите си с музика. Не знам откога не бях свирил тъй хубаво, тъй вълнуващо на цигулка. Времето беше топло, морето — спокойно. Луната бе съвсем наедряла. Бяха надошли хора с лодки пред вилата, за да слушат цигулката.

Сега цялата къща спи… Само моите очи не ги лови сън. Измъкнах се от стаята, за да не безпокоя Джавидан, и идвайки тук, почнах да пиша в дневника си тия редове.

Като дете се радвам. Значи до няколко дни ще бъда в Бозяка. Пак ще се разхождам из лозята сред горещия аромат на грозде. По тесните пътища, изпълнени с диви рози и теменужки, ще се спускам до Арапдере, пак ще ходя на лунна светлина до Къркчамлар. Пак до кладенеца сред терпентиновите дървета ще зърна Грозденцето с русите му до бяло коси, със светлите му лунички, с меланхоличните му зелени очи… Но дали Грозденцето още е там?… Дано, като се е омъжило за годеника си, да не са заминали другаде. Сърцето ми изобщо не допуска подобна възможност… Какво е Бозяка без Грозденцето? Значи отново ще видя Ламия, отново ще поговоря с нея. Ех, колко прекрасно е!… Какво ли ще стори, като ме види първия път? Сигурен съм, че ме е забравила. Ала прегърна ли я, ще си припомни… Повече няма да говорим за онази стара история… Така де, аз вече имам съпруга и в някаква степен — любима… И при нея, естествено, е така… Онова беше един летен сън; дойде и си отиде… Щом се погледнем в очите с Грозденцето, ще си го припомним… Ах, онази сладост в погледа на меланхоличните, зелени очи… Отсега усещах вкуса й.

Всяко лято, където и да се намирах, тъкмо в този сезон, през този месец, неясна умора от живота ме връхлиташе като черен облак, налягаше ме безлична, сломяваща ме досада. Дали не бе тайна носталгия по ония места?

15 юни

Утре заминаваме. Днес получих писмо от вуйчо. Уведомяваше ме, че са подготвили за нас церемониалния кьошк, горкият човек пишеше: „Ако бяхте ни съобщили по-рано, щях да ремонтирам кьошка, за да го преобразувам в по-възможно за живеене място, щях да направя още една-две стаи.“

Значи най-накрая, до два дни, ще видя Бозяка, Арапдере, Къркчамлар, Шеми Деде, Керем, с две думи, всичките си любими неща… С изключение на едно: на мама, на горкичката ми мила майчица… Досега не бях осъзнал колко голямо място заема мама в сърцето и в живота ми. Знаех, че е починала, че е погребана вероятно в Сейдикьой в някакъв гроб без камък и без никакъв знак. Но тази реалност, която умът ми знаеше, сърцето ми изобщо не желаеше да приеме. Струваше ми се, че наметнала вълнената наметка върху слабите се рамене, мама бавно се разхожда под чардаците без нито един бял косъм в кестенявата си коса, със сините си невинни очи, придаващи моминска сладост на умореното й болнаво лице, че привечер стои на обичайното си място пред портата на лозето и ме очаква.

Горката жена нито веднъж не се усмихна — заради мен. Обичах я с гневно обожание. Не бях дете с лошо сърце. Но въпреки това изпитвах наслада да я измъчвам. За всичките страдания на сърдитата си и отшелническа младост винях мама. Бях твърде горд. Криех сърдечните си рани. Но ми допадаше пред мама да се показвам по-нещастен, отколкото бях. Изпитвах някакво диво удоволствие да гледам зачервените й от скришния плач по мен и замислените й от безсъние очи.

Да, бях горд, но не бях от силните хора, които със спокойна усмивка изтърпяват болката и страданието, които не се унижават с вайкания и хленч. Да, бях горд, но същността ми се градеше от безпомощност, от безсилие, от слабоустойчивост.

Тежко ми беше, когато ме съжаляваха. Но бях слабо същество, което, като малко дете, се нуждаеше да бъде обичано, съжалявано, глезено.

Затова се глезех единствено пред мама. Ако ме болеше главата например, аз се правех на тежко болен. Тя, горката, ми вярваше, започваше да се тревожи и да обикаля къщата, не заспиваше до зори. Каква невероятна наслада беше бавно да потънеш в съня сред такава приятна загриженост и състрадание. Не знаех, че това е жесток егоизъм. Но, разбира се, беше невъзможно да се съпротивявам на това с моята болезнена нужда от обич, разбиране и съжаление.