Решат Нури - От устните към сърцето

— За нищо… Някаква идея.

Съпругата ми се смее на безсмислените ми думи. Тогава се осмелявам. И, сякаш искам нещо голямо от нея, казвам:

— Няма ли да дойдеш за малко при мен?

Гледа ме озадачено и изпълнявайки казаното от мен, приближава. Хващам я за китките, бавно я притеглям към гърдите си. Полагам устни върху челото й. Тялото ми потрепва, тази целувка замръзва върху устните ми, остава наполовина…

Пак тръгваме… Под слабата лунна светлина, сякаш просмукваща се през слой от мъгла, лозовите кютюци отново се простират докъдето ти стига окото… Сред тях виждам как бавно пошавва някакъв силует. Соча с пръст на градинаря към силуета и питам:

— Нали е Керем?

Поклащайки глава, възрастният човек отговаря:

— Да, господине… Керем е…

Каквото иска да си мисли за мен Джавидан… Няма да се противопоставя на това си желание. Затичвам се между лозовите кютюци и отивам при Керем. Животинчето отначало се плаши, после спира, гледа ме с вглъбените си жълти очи…

— И ти ли не ме позна, Керем? Ако не бях те намерил, щях да жаля за теб колкото за част от приятелите, които съм загубил.

Керем сякаш разбира какво му говоря, продължава да ме гледа мило… Оглеждам се и след като се убеждавам, че никой няма да ме види, се навеждам и го погалвам по муцуната.

И Джавидан бе уморена като мен. Искаше веднага да си легне. Заотварях калъфа на пристигналата преди мен цигулка.

— Докато се съблечеш, ще ти изсвиря нещо.

— Добре, но и ти си уморен… Още пристигнал непристигнал, няма ли да е странно?

— Не… Не… Една идея…

— Тази вечер все странни идеи ти идват…

— Лошо ли е?… Когато се оженихме, ти изсвирих една приспивна песен алатурка… Искаш ли да я чуеш пак?

Бях отворил прозорците. Докато във вътрешната стая Джавидан се преобличаше, започнах да свиря. Цигулката е моят най-стар приятел. С нейния език говорих за радостта си, за тъгата си. Единствено тя знае най-съкровените тайни на сърцето ми… Тази нощ за пръв път върху цигулката ми капеха моите сълзи. Мислех, че е от преумората… Ако не е, колко ли страдания, които не приличат на това, бях изпитал до днес… Или заради скръбта ми по мама?… От къде да зная? Тази нощ с тази цигулка свирих за Грозденцето. Дали спеше, когато започнах? Ако беше така, кой знае какви чувства са се пробудили в съня му? Сякаш в момента виждам Грозденцето на прозореца… Угасило е лампата, русите му коси блестят като коприна на лунната светлина… Грозденцето сега непременно се е потопило в тъга. Докато слушаше приспивната песен, винаги беше плакало заедно с мен… Не се съмнявам изобщо, че с Ламия плачем заедно…

Денят, в който пристигнах, имах приятна случайна среща… Срещнах се на чаршията с Шюкрю бей… Беше с Фикрет… Момчето вече бе станало пет-шестгодишно… Докато Шюкрю бей разговаряше с един от братовчедите ми, аз заразпитвах Фикрет. Сочейки пакета в ръката му, попитах:

— Млади господине, играчка ли ти е купил баща ти?

След многобройните ми въпроси момчето внезапно изрече онова, което се надявах да науча.

— Не е играчка… Купихме чорапи за кака Ламия…

Едва се въздържах да не грабна момчето в прегръдките си и да не го разцелувам.

— Татко ти ли купува чорапи за кака ти Ламия?… Не й ли купува нейният съпруг?

— Че кака Ламия си няма съпруг.

Сърцето ми не ме бе измамило. Грозденцето беше тук. И не бе се омъжило…

Да, исках Ламия най-неочаквано да ме види тук. Щеше да ми бъде много приятно да видя как най-неочаквано се изненадва. При все че не съществува подобна възможност…

Нямаше човек, който не бе узнал, че съм пристигнал в Измир… Като ме видя, първите думи на Шюкрю бей бяха: „Не откъсвахме очи от пътя… От седмица ви очакваме.“

Беше минало доста време. Аз, със сълзи на очи, все още продължавах да свиря приспивната песен. Дочух близо до себе си леко дихание, разтреперан извърнах глава. След като се бе преоблякла, Джавидан тихичко се бе доближила до мен.

— Цялата поетичност на тази нощ е у теб, Кенан… Вдъхваш душата на едно произведение на изкуството, на тази обикновена приспивна песен…

Леко извърнах главата си на друга страна — и за да скрия сълзите си, и за да не гледам съпругата си: исках да склоня глава над цигулката и да продължа.

Но вълшебството отпреди малко беше изчезнало. Цигулката ми, която издаваше тъй прелестни звуци, внезапно се преобрази в ръцете ми в грубо парче дърво. С нервно движение я захвърлих върху пианото и все още притеснявайки се да погледна Джавидан в очите, казах: