Решат Нури - От устните към сърцето

Да, в Бозяка всички се забавляват. Само аз се притеснявам… И то така, сякаш умирам… От деня, в който напуснах Истанбул, съжалявам хиляда пъти… Радостта на другите не върши друго, освен да увеличава страданието ми. В очите ми Бозяка изгуби всичките си багри, всичките си аромати, цялото си вълшебство. Дните не знаят какво е свършване… Още на разсъмване започвам да чувствам тъгата, уморителността на безцветните дни, които нищо ново няма да ми донесат. Слънцето денем, както и луната нощем са бледи, безжизнени, мъчителни.

Не обичам, не желая нито нощите, нито дните, нито Арапдере, нито Къркчамлар, с две думи, нищо.

Постарах се доста да се самозалъжа, да се утеша. Напразно обаче. Аз обичам Грозденцето. Как?… Защо?… Не знам. Сигурен съм в едно — тази любов е в кръвта ми, в сърцето ми. Докато не умра, няма да мога да я изтръгна от себе си…

Отначало взех тази любов за състрадание. Вчера беше денят, когато узнах, че Ламия я нямаше тук. С неописуема болка в душата обикалях лозето. Не можех да го понеса. Отбих се в лозето на Шюкрю бей.

Горкият човек ме прие на верандата пред кулата. Разприказвахме се. Попитах за Ламия, полагайки всички усилия да не издам тъгата и вълнението си, присвих очи като хората, които искат да си представят забравен образ.

— С малчуганите видях една млада руса госпожица. Сега май не е тук — казах аз.

Надявах се да науча някои незначителни сведения от Шюкрю бей. Горкият човек прояви по-голяма искреност, отколкото очаквах. С тъжна простодушност ми разказа историята на онова, което бях сторил на горкото Грозденце.

В това приключение имаше такива моменти, че едва се сдържах да не се разрева като дете. Когато се разделих с Шюкрю бей, светът изглеждаше съвсем черен в очите ми, в душата ми нещо бе се пречупило завинаги.

Всичко това бяха напълно естествени неща за младо момиче, изпаднало в подобно положение. Как така не бях се сетил, как така си бях въобразил, че всичко в Бозяка е същото, каквото бях го оставил.

Отначало мислех, че страдам заради нещастията, сполетели Ламия, че я търсех по тази причина… Че неописуемият копнеж по Грозденцето се дължеше най-вече на състраданието… После обаче, размишлявайки, си обясних всяко нещо поотделно. Защо трябваше да крия истината? Имах толкова егоцентрична душа, че нямаше никаква възможност да проявя интерес, да страдам за неща, които не обичах. Ако не обичах толкова силно Грозденцето, нейното приключение нямаше да ми окаже тъй силно въздействие, щях да измисля и логика, и мотиви, за да изляза чист в собствените си очи. Не бе ли се случило точно така, когато най-безсърдечно изоставих Ламия и си тръгнах?

Обичам Ламия. През първите дни много се борих, много се старах да не претърпя поражение пред безнадеждността на тъжната констатация. Музиката ме беше утешавала през доста от волните и отчаяни часове на моя живот. Пак на нея се надявах да ме излекува. С цялото си сърце исках да се отдам на новото си произведение. Трескаво се захванах за работа.

Светлата лунна нощ правеше още по-бледа светлината от лампата в стаята ми. Бях подпрял лакти на пианото; бях обхванал с ръце главата си. Задушавах се от повеите на вятъра, изпълнени с нахлуващите през прозореца горещи аромати на лозето, странна вцепененост завладяваше тялото ми. Застаналата до прозореца Джавидан се обърна към мен.

— Защо мълчиш, Кенан? — попита тя. — Какво чакаш?

Погледнах с тъжна усмивка жена си.

— Чакам вдъхновението, Джавидан. Няма ли да дойдеш до пианото? — Усмихвайки се объркано, жена ми се приближи. А аз продължих: — Застани в този ъгъл на пианото, Джавидан… Постави една върху друга ръцете си на това място… После положи странично лицето си върху ръката си.

Продължавайки да се смее, Джавидан изпълняваше, каквото й казвах.

— Караш ме да имитирам позите на модел за рисуване, какъвто ти си представяш, Кенан…

Не отговорих директно, придвижих малко встрани главата й, галейки я по бузата. При това положение лунната светлина падаше по-добре върху лицето й, кестенявите й коси изглеждаха почти светлоруси.

— Ще ме слушаш как свиря, без да променяш позата си!

— Смешна и притеснителна поза, но щом така искаш. Ще работиш ли?

— Мисля…

Спогледахме се с Джавидан и се засмяхме. Възнамерявах да продължа с новата мелодия, върху която се мъчех от няколко дни. Но нищо не се получи. След кратко колебание подхванах една от старите си мелодии — подпряла глава на пианото Ламия я беше изслушала през първата вечер, в която дойде в стаята ми. Тъкмо да я изпълня за втори път, и навън пролая куче. Унесено, като в сън, пророних: