Решат Нури - От устните към сърцето

— Добре… Щом е така… Поне да изпратим съобщение на Мюнир бей… Ай, ай, и той ще се притесни заради нас…

— Не… Не е редно… Ти ще отидеш с Мюнир бей. Аз ще остана. Ти никога не си виждала тези конни надбягвания… Надявам се да те заинтригуват.

Два часа по-късно, когато качих Джавидан в кабриолета на Мюнир бей, си отдъхнах дълбоко. Радвах се като мързелив ученик, избягал от училище…

Беше горещо обедно време. Тръгнах да обикалям из лозето. Няколко пъти се спуснах по тесния път. В градината на Шюкрю бей нямаше никого. Дървените кепенци на кулата, едва провиждаща се между дървета, бяха затворени.

Днес Ламия непременно ще дойде… Само че още е много рано… Чака да се поразхлади, за да изведе децата — успокоявах се аз.

Бях успял да видя Шеми Деде. Но още не бяхме намерили време надълго да си поговорим, да споделим грижите си… Помислих си да го посетя, за да убия час-два. Излязох на главния път и поех право към лозето на стария си приятел.

Като съзрях в далечината малката каменна кула под кипариса, се заколебах. Днес бях твърде щастлив и радостен. Имах нужда да се смея, да бъбря, да върша лудории. Приятелят ми обаче беше угрижен. За да уважа неговата скръб, трябваше да му говоря за тъжни неща, докато душата ми копнееше да се смее и забавлява.

Казах си: „Каквото ще става, да става… Да не си развалям насладата от този ден. Разполагам с много време да утеша стария си приятел. В живота ми рядко бе ми се случвал ден, в който слънцето да свети тъй ярко.“ Прескочих стобора на пустееща градина и оттам се спуснах по една козя пътека до Арапдере.

Не възнамерявах да ходя много далече, но постепенно старите спомени ме завладяха и като силно водно течение ме отведоха чак до Зейбеклер Пънаръ.

Исках да поседя там няколко минути, да послушам водата, прокапваща през незрими пролуки в мъхестите скали, предизвикваща ехо, напомнящо на тайни вопли в пещерен мрак, да съзерцавам червените сенници на провесилото се от ръба на каменните отломки „скално грозде“. Изгубих обаче чувството за време, останах дълго там, смръзнах се. Тъй че като се връщах, слънцето започваше да клони към хълма Ълъджа. От страх, че закъснявам, се втурнах да тичам по пътищата. Щом стигнах в лозето, от умора не можех да си поема дъх, а тялото ми бе цялото в пот.

Бързешком се отправих към кладенеца. Минавайки покрай няколко дървета, дочух детски смях и гласа на Фикрет:

— Како Ламия, хвърли топката на мен…

Уморените ми колена започнаха да треперят, сърцето ми — да бие по-ускорено. Сред терпентиновите дървета, очите ми мярнаха розово йелдирме.

Ах, Грозденце… Можех ли да знам, че имаш такова значение за мен?

Ламия, точно както я видях в снощната си фантазия, седеше край каменния басейн. Лицето й бе обърнато на другата страна. Фикрет, като ме видя, извика:

— Како Ламия… Виж кой дойде.

Не бях очаквал подобно вълнение. Душата ми сякаш щеше да изскочи. Младото момиче се обърна с безразличие. Щом зърнах лицето му, извиках: Ламия не беше моето Грозденце.

След малко узнах истината. Бяха изминали две години и половина, откакто Грозденцето било напуснало Измир…

Шюкрю бей наели дъщерята на гръцки преселник, за да гледа Фикрет и Семиха… Името на момичето било Леман… Фикрет, който по никакъв начин не можел да забрави Ламия и плачел по няколко пъти на ден за нея, наричал Леман „како Ламия“… После всички вкъщи започнали да я наричат така.

5 юли, Бозяка

Когато преди две седмици дойдохме тук, Бозяка беше притихнало място. Повечето собственици на лозя още не бяха пристигнали. Сега наоколо не беше останала празна кула.

Тази година в Бозяка е по-оживено и по-весело от всякога. Лозята, градините са пълни с шарени йелдирмета; надвечер пътищата приличат на многолюдно стъргало за разходки. Вечер в Къркчамлар има забави на лунна светлина; младежите, сбрани на едно място, всяка вечер свирят, крещят…

С две думи, тази година Бозяка е като място за празнуване… Всички се забавляват, дори Джавидан, която намира този алатурка декор малко посредствен, тези хора — примитивни, тези забавления — простовати…

Вчера жена ми казваше:

— Не предполагах, че толкова много ще се забавлявам… Истината е, че бях се съгласила да дойда тук, за да не те обидя… Но в действителност започна да ми харесва.

Джавидан често я канят в околните лозя. От време на време отива в Измир. Миналата седмица дори остана две нощи в дома на стар приятел на баща й в Каршъяка.