Решат Нури - От устните към сърцето

Както и да е, два дни кимахме с глави пред нескончаемите посетители. Вуйчо ми имаше и друга цел.

— На всяка цена остани в Измир. Колкото се налага, толкова пари ще похарча… Ще издавам вестник… Ще разгърна реклама… Приятели не ни липсват… Трябва да те изберем за кмет — упорстваше той, увещаваше и някои от ходжите и хаджиите.

Избухнах в смях:

— От музикант кмет става ли, вуйчо паша?

Горкият човек се смая и ненамирайки друг отговор, каза:

— От сина на крадец на кокошки кмет става ли? Бащата на сегашния кмет в детството ми непрекъснато преживяваше, Господ ми е свидетел, от кражби на кокошки… Пък и ти не си музикант… Ти си оператор…

— Оператор ли? Аз ли?

— Тъй де, ти си оператор, който прави опера… Музикант се вика на чалгаджията…

Много се потрудих, за да откажа горкия ми вуйчо от тази последна надежда… Казвам последна надежда… Защото станех ли кмет, всеки ден щеше да идва в общината, да се възползва от опита си на опекун и на мен щеше да ми остане единствено да удрям печати. С две думи, той щеше да бъде кмет в истинския смисъл на думата.

Тази сутрин отрано бе решил да дойдем тук. Този път срещу нас се появи Мюнир бей. Непременно искаше да погостуваме с Джавидан в кьошка му за две-три вечери. Опитахме се да се отървем и от него, обещавайки, че след няколко дни ще изпълним желанието му… Ала той се запъна непременно да сме идели на вечеря и преди няколко часа лично ни отведе в лозето си.

Късно вечерта напуснахме кьошка на Мюнир бей… Лунната светлина беше слаба. Когато от ниския хълм видях лозето между опасващите пътя, по който се движехме, цветя и храсти, усетих, че очите ми бяха пълни със сълзи. Никога не ще забравя вълненията на тази минута.

Джавидан и Мюнир бей вървяха пред мен и разговаряха. Търсех повод да поизостана от тях, стараех се да ги накарам да забравят за мен, боях се, да не би да се обърнат и да ми кажат нещо.

В този час не бях съгласен да ме пробужда от фантазиите ми дори най-щастливият случай, дори най-любимият глас.

Ето — спускащите се към Арапдере пътища, ето — бялата кула под един-единствен кипарис, напомняща на старото тюрбе на Шеми Деде… Ето — слабата светлина на Къркчамлар по отсрещния хълм, сянка, изрисувана върху синьото небе…

Като се спускахме към главния път, жена ми се обърна към мен:

— Това е мястото, където се видяхме за пръв път, нали, Кенан?

Не отговорих нищо, поклатих глава с вглъбена усмивка на устата. Сега Джавидан посочи към колибата на Шеми Деде.

— Тук нали имаше един смахнат просяк?

Шеми Деде — смахнат просяк… Шеми Деде с богатия си духовен свят, който бе готов да умре, само и само да не яде чужд хляб през една гладна година… Възрастният човек на изкуството, който не заменяше и частица от любовта и фантазията за всичките богатства на света… Смахнат просяк… Джавидан, оставих без отговор тези ти думи, защото каквото и да кажех, нямаше да мога да обясня гнева си.

Едро куче се разлая върху оградата на лозето. Докато градинарят го гонеше, аз си казах: „Я, Кузгун е умрял!“ И внезапно сърцето ме заболя.

Движейки се по опасания с дървета път между портата на лозето и кьошка, на пет-шест пъти поспирах. Тук бе наченал с все сила топлият и свеж летен живот. От двете страни на пътя пак се преплитаха листата на клоните. Откъм дървесата се разнасяше чуруликане и плясък на криле, силният аромат на незабелязващите се в мрака диви рози и орлови нокти ми замайваше главата… Ето я и верандата на големия кьошк… И прозорецът, където мама ме очакваше на разсъмване… И каменното стълбище, където прегръщах слабичкото й тяло, където целувах сините й, изглеждащи още по-светли на утринната светлина очи, където споделях с нея надеждите, стремленията си, полагайки опиянената си от първите успехи глава върху гърдите й…

Продължавам още нататък… Пред очите ми се мярва в мрака групичка от скупчени дървета… Минавам оттам и се отдалечавам от Джавидан… Задържам се за малко там, сякаш съм на посещение в тюрбе. Тук преди двайсет години една нощ се разделих с Лейля, отказах се от първата си любов и от първата си целувка… През една нощ години по-късно на същото това място бях прегърнал друго момиче, почти дете, паднало като безпомощно пиленце в ръцете ми… Горкото Грозденце, как потреперваше в ръцете ми… Хванах го за студените му като лед китки, притеглих го към гърдите си, положих устните си върху тръпнещата върху челото му косица…

— Кенан, защо стоиш там?

Трепвам. Джавидан е застанала малко по-напред, не проумява какво става…