Решат Нури - От устните към сърцето

— Кога ще завършите новото си произведение, Кенан бей?

— Мисля, че през зимата.

— Прекрасно… Надявам се, че пак ще се вдигне шум в целия свят. Доволен ли сте от произведението си?

— Струва ми се, че не е лошо…

— Дължите на тазвечерните си гости гощавки от всякакъв вид… Ще благоволите ли да ни изсвирите някоя от мелодиите, които ви допадат?

Възрастният мутасарръф бе човек, който разбираше повече от управленски дела, отколкото от музика. Усетих, че няма да мога да се измъкна.

— Ще поискам отсрочка от няколко седмици, за да мога да изпълня волята ви… Произведението все още е доста неорганизирано… Боя се, че ще остави такова впечатление у вас… Според мен първото впечатление е твърде важно.

Усмихвайки се, гостът ни ме прекъсна:

— Произведение, което силно се надявате да изпълните тази зима, вече би могло да даде представа за замисъла си. Една мъничка част специално за нас…

Замълчах, чудейки се какво да отговоря. Мутасарръфът още веднъж се обърна към Джавидан:

— Имам право, нали?… И вие непременно ще ми съдействате… Как намирате новото произведение на Кенан бей? Произведение, създавано в продължение на две години, би трябвало да е фантастично, нали?…

Джавидан отговори лаконично:

— Хубаво е…

— Защо толкова тихичко го казахте?

Спогледахме се със съпругата ми. С полусърдита, тъжна, по-скоро иронична усмивка Джавидан ми каза:

— Виждаш, горкичкият ми, миличък Кенан, повече не можем да крием тайната си. — После се обърна към госта ни: — Кенан каза, че произведението му е доста неорганизирано… Принудена съм да призная истината… Злощастният шедьовър е тъй неорганизиран, че нито една мелодия още не се е превърнала в ноти…

Гостите се разсмяха, започнаха да издават какви ли не звуци на изумление. Усещайки, че се изчервявам, казах твърде дръзко и разгорещено:

— Няма никаква пречка, основната работа приключи… Тоест произведението е готово в съзнанието ми… Чувам го с всичките му детайли… Остана малкото усилие да бъде пренесено в нотната тетрадка, а това ще отнеме месец-два.

Един от гостите ни, прочут шегаджия, каза:

— Дай боже да го родите с почести. И новороденото безпроблемно да се появи на света.

Не се осмелявах да погледна Джавидан в лицето, но усещах, че макар да не се издаваше, е засегната. Тъжно, но трябва да го призная. Джавидан виждаше в мен не толкова самия човек, колкото човека на изкуството. Интересуваше се повече от произведението ми, отколкото от мен. Вероятно тъкмо тази бе причината за тайното неразбирателство помежду ни… Малко по-късно останах насаме със съпругата си. След кратко мълчание Джавидан подхвана сериозно:

— Виждаш, че започват да се подиграват с неродените ти творби… Колко тъжно!

Свих презрително устни.

— Глупаци.

— Сигурен ли си, че нямат право?

— Разбира се… И преди се съмняваха в мен.

— Сигурен ли си, че е както преди?

— Естествено.

— Но, горкичкият ми, миличък Кенан… Аз те намирам за доста променен… Спомняш ли си вечерта в Измир, когато преди четири години те видях за пръв път? Струва ми се, че тогава беше съвършено различен младеж…

— Или ти така ме виждаше… Тогава, естествено, ти много ме обичаше…

— Този упрек е неточен и несправедлив, нали, Кенан?

— А има и друга причина… Тогава бях на своята територия, на своята земя… Земята, където човек е роден, го зарежда със съвсем различна енергия.

— Недей, Кенан, не пробуждай „носталгия“ в себе си.

— Носталгия ли? Не знам… Възможно е…

— Ако искаш, това лято да идем за месец-два в Измир… Може би в Бозяка ще работиш по-добре… Мястото впрочем е по-спокойно…

Гледах изненадано Джавидан, не вярвах на думите й. Измир на другия край на света ли беше? Бозяка недостижима страна на сънищата ли е? Пък и вуйчо ме кани всяка година. Би ли могло нещо да е по-просто и по-естествено от това, да остана там за един-два месеца? И все пак не бях укрил от себе си тази си надежда, това си желание. Ушите ми бучаха, сърцето ми биеше силно.

Наблюдавайки ме внимателно, Джавидан се усмихна.

— Това пътуване на всяка цена ще е нещо хубаво… — каза тя. — Дори само името Измир веднага промени цвета на лицето ти.

Без да продумам, хванах жена си за ръцете и започнах да я целувам по косите, по страните с типичната детска невъздържаност. Джавидан бе привикнала да ме вижда сдържан и сериозен дори в най-пламенните любовни сцени. Смееше се на детското ми вълнение и казваше:

— Ако знаех, че ще останеш толкова доволен, доста по-рано щях да го предложа.