Решат Нури - От устните към сърцето

— Хайде, да си лягаме вече…

От умора очите на жена ми се затваряха. Докато се съблека, тя бе заспала в единия край на леглото.

Стъпвайки на пръсти, се измъкнах от спалнята; в стаята, където преди три години създадох „Черните звезди“ и започнах да пиша тези редове…

От време на време оставям писалката пред себе си; слушам щурците — най-прекрасната музика на летата в Бозяка; в мрака виждам прииждащите като стари познати към светлината на лампата пеперуди и нощни насекоми с дълги, зелени крила… Какъв неустоим вкус има тукашният живот!…

Утре ще видя Грозденцето…

Не можах да видя Грозденцето. Странно… Как така Ламия не дойде да ме види?

А и аз нито за миг не останах сам… Ах, тия досадни гости… И тук не ме оставят на спокойствие… От сутринта до вечерта надойдоха има-няма десетина групи…

Отделно бяха и другите, дето изпращаха съобщения: „Не можахме да ви кажем добре дошли, Кенан бей… Не се обиждайте… Утре, дай боже, ще се отбием!“

Не успях да намеря половин час, за да отскоча до Шеми Деде. Горкият Шеми Деде го сполетяла беда… Миналата година жена му избягала с някакъв млад камилар… Старият ми приятел не се оплаквал… Но предполагам, че е много тъжен. Утре рано ще го посетя.

Надвечер Шюкрю бей се беше отбил у нас. С него бяха Фикрет и Семиха… На езика ми беше да попитам за Ламия. Щях да се поинтересувам за Ламия. Щеше да е напълно естествено. Бях уверен, че Шюкрю бей не бе се досетил за нищо. Ако бе надушил и най-малкото за някаква авантюра, щеше да се държи с мен по друг начин.

Да, щеше да бъде най-естествено да попитам какво прави Ламия и защо още не се е омъжила.

Вслушвах се в разговорите между Фикрет и Семиха. Децата често говореха за Ламия: „Изцапал си си дрехите, кака Ламия ще се разсърди… Кака Ламия ще ми направи люлка…“ На няколко пъти, оставяйки гостите си сами, излизах в градината. Пообиколих малко край задната порта на лозето. Не трябваше ли поне отдалече да се мерне Ламия?

23 юни

Бях се събудил доста късно. Докато лениво пушех цигара в леглото, в стаята влезе Джавидан. В ръцете си държеше лист хартия.

— Получих съобщение от Мюнир бей. Днес в Буджа имало конни надбягвания… Кани ни и нас, пише, че след два часа ще се отбие в лозето да ни вземе с кабриолета си…

Внезапно се притесних.

— Колко неподходяща идея — казах аз. — Ние дойдохме, за да почиваме… Наситих се от надбягвания в Европа. Не е ли така?

— Да, но… Това е друго… Ще бъде забавно да се видят надбягванията в Измир.

— Какви ги говориш и ти? Най-обикновена пародия на европейските надбягвания.

— Добре го каза… Да не изпускаме този случай…

— Откажи се, Джавидан… Ако беше нещо, което си заслужава, нямаше ли да искам да те заведа?… Виж, още не можем да останем без гости… Ще си поседим двамата вкъщи… После надвечер ще излезем да се поразходим… Още не си разгледала околността… Ще идем до Къркчамлар… Ако желаеш, дори до Арапдере ще те заведа…

Джавидан леко повдигна рамене.

— Арапдере, колко поетично име… Човек ще помисли, че ми предлагаш разходка в рая…

Понякога жена ми проявяваше песимистична и студена ирония, напомняща на оскърбление. Макар да бях привикнал с това, думите й смутиха душата ми. Не възразих. Само казах сериозно:

— Природата се обръща към всеки на различен език… Понеже израснах тук, виждам тези места с други очи. — После, за да приключа с темата, бързо добавих: — Ще намерим някакво извинение пред Мюнир бей, нали, Джавидан?

— Невъзможно е… Защото аз вече отговорих… Не предполагах, че ще се противопоставиш на това ми желание…

— Естествено, не би могло да ти хрумне подобно нещо… Щом желаеш… Ще отидем…

— Добре, но ако ще се мусиш като дете, което не иска да отиде на училище, удоволствие няма да има…

Разговорът ни поемаше в опасна посока. Трябваше да проявя малко дързост, трябваше да се възползвам от слабото място на съпругата си.

Разсмях се и ласкаво казах:

— Защо говориш така, Джавидан? Ние тук за какво дойдохме?… Нали за да мога да работя? Как ще намеря нужния за изкуството душевен покой, ако не живея усамотено, ако сърцето ми не се откъсне от светските желания и тревоги? Ако желаеш, нека пак се развличаме с конни надбягвания и други подобни. Нека пак се разхождаме, нека пак посещаваме местата за забавления… И нека след два месеца се върнем с празни ръце в Истанбул… Само че аз твърдо исках да започна да работя…

За Джавидан това бе причина, която можеше да спре и течаща вода. Моментално омекна.