Решат Нури - От устните към сърцето

— Дошъл е Кузгун, Грозденце.

Джавидан издаде лек звук на изненада. Повдигайки главата си, погледнах смаяното й лице. Тя, без да придава особен смисъл на думите ми, се смееше. Преди четири лета на този пасаж Ламия беше заплакала. С гневна безнадеждност затворих пианото.

— Хайде, Джавидан… Да пообиколим с теб… Това е за предпочитане.

Аз обичам Ламия.

Съществуват скрити болести; човек не може да определи къде и как са възникнали. Раните са тъй леки и деликатни, че наподобяват неясни, приятни вълнения; отровата им е сладка и радостна, като току-що започнало напиване. Болките са тъй глухи и смътни, че не може с точност да се определи къде са. От време на време от дълбините на тялото ти прииждат сподавени смътни оплаквания. За разрастващата се вътрешно болест, други признаци няма.

Любовта ми към Ламия е от този тип заболявания… Вече не виждам необходимост да крия истината от себе си.

В горещото обедно време се изтягам по гръб под шарената сянка на някое от терпентиновите дървета, покривам с ръце очите си, та да доведа в главата си още по-тъмна нощ и започвам задълбочено да мисля.

Вече нямам никакво съмнение. Аз винаги съм обичал Ламия. Тя беше малкото, злощастно момиче. Аз съм егоистичният, невъзпитан, опиянен от успеха, славата и щастието, дошли подир дълги години на лишения и безнадеждност, аз съм нещастник…

Имах нови възгледи за любовта и щастието… Съобразени с нерешителните и самодоволни теории на притворената, аристократична среда, в която наскоро бях навлязъл… Любовта бе нещо, което непременно вървеше с красотата, успеха, славата, богатството, изневярата. Възможно ли беше един извисен човек да обвърже сърцето си с простодушното, горкичко Грозденце и да му посвети живота си? Демонстрирайки чрез начина си на живот, чрез възгледите си, чрез думите си, че принадлежа към друга среда, естеството на моята душа си бе останало като на бедното и ненаситно дете, израсло с иляхи 33 33 Иляхи — религиозно песнопение. — Б.пр. в тъмното Теке на Тилкилик, с прекрасния ней на Шеми Деде. Детето на лозята, което още на шестнайсет години, великодушно и категорично, като възрастен човек, се отказа от първата целувка на Лейля, което мъкне с години по тези земи гордото и самотно отегчение на душата си…

Отдръпвам ръце от очите си, наблюдавам бавните обиколки на Керем. После отново покривам очите си и размишлявам, докато слушам стенанието на водното колело, кристалния звук на изливащата се в каменния басейн вода: вероятно за тази любов има и други причини. Аз съм човек с болна фантазия — вечно изпитвам носталгия по далечни места, копнеж по невъзможното щастие. Дали обичам толкова много Грозденцето сега, защото безнадеждно съм го изгубил?…

Може би повече изобщо няма да видя Ламия… Ще умра, без още веднъж да видя как ми се усмихват нейните меланхолични зелени очи, без да прокарам ръка по спусналите се върху широкото й чело изящни руси кичури… Жалко!…

Надигам се бавно от мястото, където лежа, и поемам към басейна. Срещаме се с Керем. Животното внезапно спира, гледа ме вглъбено с големите си жълти очи, сякаш ме разбира и жали…

„Тази красива любов, Керем, остана моят едничък скъп спомен. Следващата година вероятно и нея не ще открия тук.“ Опирам лакти върху мрамора на басейна, отпускам ръце в кипящата с леко бълбукане вода.

Тук за пръв път бях прегърнал Грозденцето. Спомням си, че през онзи есенен ден времето бе започнало да се разваля. Ламия се натъжаваше при мисълта за наближаващите дни на раздялата, красивите й очи се изпълваха от безнадеждна тъга. Докато тя се готвеше да се разплаче, аз се смеех, шегувах се, потупвайки леко луничавите й страни: „Това не е любов, Грозденце — казвах аз. — Това е една изтънчена игра на сърцето, едно забавление за устните ни…“

По онова време за мен си беше така. Но започналата като шега, като лъжа, като забавление любов, беше стигнала, като тайна отрова, от устните до сърцето ми.

8 юли, Бозяка

До днес Шеми Деде не ми беше разказал за нещастието си. И аз, естествено, не го бях попитал нищо. Не би било редно да подновявам болката на възрастния си приятел.

Тази вечер седяхме в подножието на един от баирите, спускащи се към Арапдере. И двамата бяхме потънали в собствените си мисли. Внезапно Шеми Деде каза:

— Сигурно са ти казали, детето ми, за сполетялото ме нещастие?

— Да… Много съжалявам.

Дадох му този отговор, отбягвайки да го погледна в лицето.