Решат Нури - От устните към сърцето

24 юли

Много съм благодарен, спасявам се… До два дни заминаваме. Тази вечер с Джавидан се връщахме от кьошка на Мюнир бей, тя се взираше унесено в далечината. Забелязах, че мълчанието ни се проточи.

— Колко красиво, нали? — казах аз.

Съпругата ми, без да променя състоянието си, процеди:

— Да, само че все едно и също.

— Ти като че си почнала да се притесняваш, Джавидан?

— …

— Не си весела…

— Благодаря, че го забеляза…

Това си беше най-откровено недоволство. Горката, доста я пренебрегвах. Сконфузено и натъжено изрекох:

— Доста отдавна нервите ми не са наред, Джавидан. Безспорно е нещо преходно… След известно време ще се оправи. Отново ще стана предишният весел, жизнен човек. Виновен съм пред теб… Какво да правя? Болестно състояние… Ти си започнала да се притесняваш, но няма нищо по-лесно от това до ден-два да се върнем в Истанбул…

Джавидан ме гледаше изненадано. А аз продължавах:

— Ако искаш да знаеш истината, и на мен вече ми омръзна тук… Нощта, денят, луната и слънцето са вечно едни и същи… Ако кажеш, до ден-два се връщаме в Истанбул…

Джавидан бе доволна, но се опитваше да не го забележа.

— Добре, а произведението ти?

— От няколко дни работя усилено… Произведението ми взе да напредва бързо… Но и ти ще се съгласиш, че му липсва душа… Няма стойност, каквато се чака от мен… Напразно, изкуство не се получава, когато си болен… Ще поизчакаме още малко.

Жена ми намери за достатъчно моето обяснение, повече нищо не каза. На връщане към лозето и двамата бяхме доста радостни… След ден-два се отърваваме от тоя ад…

26 юли

На следващия ден решението ни да заминем беше взето. Колко хора ни обичали тук… Особено трудно ми беше да убедя вуйчо. Съжаляваха всички.

Един от съседите ни ме беше поканил вечерта на гости. Не можех да му откажа, понеже бе за последно. Пък и отидох заради част от познатите ми. Отличен повод да се сбогувам с тях.

Там беше и Шюкрю бей — чичото на Ламия. По някое време горкият човек дойде при мен.

— Преди малко научих, че заминавате за Истанбул… Много жалко, доброто ми настроение направо се изпари.

Благодарих му с лека, равнодушна усмивка.

Шюкрю бей продължи:

— Скоро и ние ще си имаме гостенка… Днес получих писмо от Ламия… Пише, че със съпруга си ще идват в Измир и за четири-пет дни ще останат у нас… Леля й пощуря от радост… Обичах горкото момиче като родна дъщеря…

Ако Шюкрю бей не ми беше казал всичко това в най-сумрачния край на верандата, щеше да забележи как пребледнях като мъртвец, непременно щеше да се досети. Дъхът ми спря, ушите ми забучаха. Прииска ми се да се хвърля на земята като дете, прииска ми се да заплача от радост. Ах, как съм обичал Грозденцето!

Ровейки из джобовете си, Шюкрю бей каза:

— Къде съм го сложил писмото? Пратила ми е снимка, на която е заедно със заварената си дъщеря… Да ви я покажа… Колко се е променила Ламия… Станала е същинска млада госпожа.

Сърцето ми биеше, сякаш щеше да се пръсне. Да зърна снимката й в този момент беше като да зърна самата нея. С какво смъртоносно размотаване Шюкрю бей ровеше из джобовете си! Полудявах от нерви, от раздразнение, самоизяждах се.

Писмото така и не се намери. Шюкрю бей каза:

— Няма го в тия джобове… Сигурно съм го оставил в джоба на пардесюто си.

След което заговори за друго.

Ако не беше надеждата, че след няколко дни ще видя Ламия, трудно бих понесъл подобно разочарование!

Мястото, където бях на гости, бе разположено в ниското: в единия край — некрасива ограда, в другия — мрачната на вид дървена кула на собственика на лозето. Верандата бе потискащо ниска, окаченият на един от клоните фенер беше мътен като мъртво око, хората, настанили се по рогозките, бяха дотолкова простовати и бездуховни, че предизвикваха антипатия и негодувание. Преди малко разговаряха за неприятни, банални неща, смееха се просташки на най-неуместните места. Само че сега…

Никога не ще забравя това порутено място, където получих неочакваната любовна радостна вест. Ще обичам до края на живота си личностите, с които се срещнах тук.

Бях се превърнал в едно по-жизнерадостно същество благодарение и на изпълващата нощта свирня на щурците. Бъбрех неспирно, при това за най-красивите, най-любимите, за най-вдъхващите надежда неща, тъй че гостите останаха възхитени. Недоумяваха що за чудо се случи с тъжния, мълчалив човек, който допреди малко седеше в тъмния край на верандата. В полунощ, когато компанията се разотиде, аз придружих Шюкрю бей до вратата му. Влезе си той, а аз дълго оглеждах градината през ниската ограда. Значи сред тия дървета отново ще видя Грозденцето.