Решат Нури - От устните към сърцето

Вчера отидох на гости на Шюкрю бей… Приказвахме си с часове… Не си спомням друг разговор, при който да съм бил толкова внимателен, да съм се измъчвал и изморявал до такава степен.

Използвах цялата си енергия и деликатност, за да се правя, че слушам Шюкрю бей, за да му давам нужните отговори и покрай това да му припомня за снимката на Ламия. От време на време ставах, търсех нещо наоколо, а сърцето ми се качваше в гърлото. Цялата ми тревога отиде напразно. След два часа безсмислено изтощение отчаян се прибрах у дома.

Защо навремето не си скрих, както го правят влюбените ученици, някоя снимчица на Грозденцето, някое кичурче от косата му?

Стана твърде късно… Джавидан отдавна спи вътре… Нощта е гореща и тъмна… Щурците не спират свирните си… Над лозето сякаш ръми дъждец от светулки… Ако Ламия се забави още няколко дни, ще свари пълнолунието… Ще мога ли, както преди, да я виждам често? Не мисля… Но какво значение има?… Поне един път ще се спогледаме, поне веднъж очите ни ще се срещнат случайно…

4 август, Бозяка

В долната част на баира се чуваше овчарски кавал. Встрани на пътя от Къркчамлар се мярнаха два женски силуета. С наближаването им ги познах по гласовете — Месуде, малката снаха на вуйчо ми, и Джавидан. Скоро стигнаха до оградата срещу мен и спряха. Овчарят бе дал почивка на кавала си.

Чувах съвсем ясно какво си говорят.

Взряна в далечината, Джавидан каза:

— Започнах да се притеснявам… Защо ли не дойде?

Месуде й отговори:

— Дано не е останал в Измир…

— Невъзможно е досега да остане в Измир… А и преди малко са го видели да разговаря със съседа в задното лозе…

— Нали знае, че ще го чакаме в Къркчамлар?

— Разбира се… Дойката остана да го чака в лозето… Каквото и да е, би ми казал, че ще идва насам… Нещо друго си мисля… Дано не се е почувствал зле…

— Аллах да го пази…

— Ако е така, налага се да съобщим… Мисля да ида до края на лозето.

Под лунната светлина, отразяваща се по отсрещната ограда, гиздавата сянка на жена ми изглеждаше доста изнервена.

Месуде започна да я умолява:

— Вие не се притеснявайте… Трябва да се изпрати някой… Или нека аз да отида.

Джавидан не можеше да вземе решение, продължаваше да се взира в пътя. Най-накрая се съгласи да се върне.

— Понякога Кенан изпада в странни състояния… Нищо не е, но вуйчо му ще се изтормози… Чакат го на трапезата…

Сред сухите листа в лозето нещо изшумоля. Стори ми се, че пропълзя змия. Неволно се отместих.

Наканилите се да се връщат обратно Джавидан и Месуде чуха шума. Загледаха се право към мястото, където се намирах. Обзе ме внезапен страх. А ако ме видят как съм се излегнал сред трънаците в малката суха ровина?… Нямаше да има какво да им отговоря. Затворих очи, сякаш това щеше да ми помогне да избягна опасността, застинах като мъртвец. Овчарят наново беше засвирил с кавала. Беше изминало немалко време, когато се понадигнах, подпирайки се на лакът. Пътят бе абсолютно пуст. Просваше се бял и бляскав под лунната светлина и се губеше в тъмните сенки на градините.

Лежах в този сух ров близо час. Костите ме боляха, краката ми бяха изтръпнали. Изтърсих прахта и бодилите, полепнали по дрехите ми. Размислих се какво ще правя после. Джавидан се притесняваше за мен, вуйчо ми още беше начело на трапезата и заедно с гостите си ме очакваше. Налагаше се във всеки случай да отида там.

Бавно поех към Къркчамлар. Беше най-прекрасната лунна нощ. Вуйчо ми по традиция и това лято даваше угощение за съседите. Подготовката в лозето вървеше от седмица. Тази забава на лунна светлина радваше повече мен, отколкото децата. Бях започнал да обичам Грозденцето тъкмо в една такава нощ на угощение. В сърцето си имах усещането как Ламия казва, че ще успее за тази забава на лунна светлина. Както бе невъзможно тази нощ луната да не изгрее, по същия начин на мен ми се струваше невъзможно тя да не дойде.

Днес рано-рано бях отскочил до Измир. Имах да върша няколко важни неща. Знаех, че Ламия не е пристигнала. Но докато се занимавах с делата си и разговарях с познатите си, в душата си изпитвах скришна радост и си казвах: „Когато се върна, тя на всяка цена ще е пристигнала.“ Нарочно закъснях, сякаш се боях от разочарованието. Като се връщах с кабриолета в Бозяка, слънцето залязваше. На булевард „Кятибоглу“ няколко пъти докоснах по рамото кочияша, казах му: „Карай по-бавно, не бързай.“ На едно място по пътя за Бозяка, откъдето се виждаше морето, съвсем спрях кабриолета. Слънцето бе залязло, аленочервеното се бе съхранило единствено в края на залива. Вятърът утихваше, върху дърветата наоколо се спускаше спокойната скука на вечерта. Съвсем безпричинно надеждата в душата ми угасна. Не наблюдавах повече околността, предоставих умореното си тяло на един от ъглите на кабриолета.