Решат Нури - От устните към сърцето

В подножието на баира някакъв овчар свиреше на кавал. Не помня в коя изпълнена с песимизъм поетична книга го бях прочел: „Смъртта е горчиво лекарство, лекарство, което на един дъх изпиваме с отвращение, със затворени очи, със смръщено лице, за да забравим, за да не страдаме повече…“ Само в отделни часове на безнадеждност бях признавал правотата на този поет. Умът ми не го побираше как може човек да приема смъртта с одобрението на сърцето си… Промених си мнението, докато лежах в този пълен със суха шума ров. Смъртта не е само средство. Има и някакво удоволствие, някаква наслада да гаснеш, да чезнеш в черната земя.

От време на време ми се искаше да се надигна от мястото, където лежах, да изтърся от себе си ведно със сухите листа тези мрачни, злощастни мисли, да се противопоставя на безнадеждността. Но не можех да се отърва от болезнената притегателност на тази въображаема смърт.

Малко сила ми вдъхна това, че Джавидан и Месуде са пред мен. Закрачих към Къркчамлар. Ала щом съзрях светлинките на фенери и светилници, пъстроцветните силуети на хора, обикалящи под дърветата, щом чух виковете им, безизходицата наново завладя душата ми.

Няма да ида, каквото ще да става. Досещайки се, че вероятно са изпратили някой да ме извика, свърнах по страничните пътища.

Куче излая, когато влязох през вратата откъм задния път. Малкото момиче хранениче изтича към кьошка с викове: „Бейефенди пристигна!“ Прозорците бяха достатъчно осветени, в лозето имаше достатъчно тревога и шум. Мигом разбрах. Притеснили са се от моето загадъчно изчезване, пратили са вероятно хора да ме търсят. Отправих се право към кьошка и затворих вратата, та да избягна необходимостта да се обяснявам на хората в градината.

Джавидан силно се бе притеснила за мен. Щом влязох, притеснението й се превърна в гняв. Не се постара да прикрие изнервеността си, държеше се с фалшиво и леко презрително равнодушие.

Очакваше, несъмнено, да кажа нещо, да поискам прошка. Да го бях сторил. Аз обаче запазих мълчание с необяснимо упорство. Жена ми не се стърпя. Избягвайки да ме гледа в лицето, каза:

— Разбира се, сега се връщате от Измир.

Отговорих само с „не“.

— Доста благородно поведение спрямо вуйчо ви…

— …

— Не говоря за себе си… Защото започнах да разбирам неразбираемата ви същност…

— …

— Не намирате ли за нужно да кажете нещо?

— Не…

Думата „не“ се беше изплъзнала от устата ми с възможно най-безразличната, студена и агресивна благозвучност. Усещах, че върша нещо лошо, но не можех да се възпра. В душата ми се раждаше безпричинна, глуха ярост, приличаща на омраза.

Джавидан бе побеляла като платно. Все тъй запазваше пренебрежително мълчание и прехапваше устните си.

— За да се обясни вашето поведение, би трябвало да се приеме, че или е станало нещо необичайно със здравето ви, или че ви е сполетяла голяма беда…

— …

— Не отговаряте…

Играех си с малката вазичка върху пианото. Внезапно я хвърлих на пода, строших я. Това инцидент ли беше? Не знам… Но една рухнала на пода при инцидент ваза не се разбива с толкова болезнен звук.

Мисля, че и човек, който злонамерено или при инцидент е убил друг човек, не може да изпита по-голям ужас.

Необичайно развълнувана, Джавидан потрепери цялата. Но успя да се овладее. След като ме изгледа от горе до долу с онова сериозно, пронизващо пренебрежение, влезе във вътрешната стая и затвори вратата.

Бях се вкаменил на мястото, където стоях. До този момент не бях усещал тъй силно безпомощността си, низостта си, падението си. Ведно със собствения си живот съсипвах живота и на друго едно същество.

Що за непроницаема, що за мизерна загадка бях. Не причинявах на онези, които ме обичаха, нищо друго, освен зло.

Преди минута в душата ми цареше диво, безлично примирение. Сега се измъчвах от съчувствие, от разкаяние. Хрумна ми да разкажа живота си на своята съпруга с всичките му злощастия, с цялата му нищета. На няколко пъти стигах до вратата. От светлината на лампата очите ме боляха. Загасих я. Сега през прозореца пък нахлу лунната светлина. Ах, как ме отвращаваше тая лунна светлина.

Спуснах плътно завесите. Опрях ръце в края на пианото. Положих върху тях главата си като дете, заспало в софата. Останах така часове наред.

Вече не понасях Бозяка. Утре сутрин щях да помоля Джавидан за прошка. Ще говоря за заболяването си. Ще я умолявам незабавно да се върнем в Истанбул. Мирисът на тази земя ще ме убие.