Решат Нури - От устните към сърцето

Обикалях по тесния път зад нашето лозе, не исках изобщо да се прибирам. Къде щях да скрия лудешката си радост? Луна нямаше. Небето обаче бе прелестно като света на феите. По някое време си помислих, че Джавидан най-вероятно се притеснява за мен. Тази нощ обичах и жена си. При това с трепетна, болезнена любов… И въпреки всичко не успявах да убедя себе си да вляза вътре. Мушнах ръце в джобовете, засвирих с уста една от старите си мелодии и се заспусках по стръмнината. Сърцето ми се задушаваше от прекалена обич и ласкавост, от състрадание очите ми се наливаха със сълзи. Обиколих ровините в подножието на Къркчамлар. Отидох до брега на рекичката, където преди четири години, за да спаси мен и Нимет, Грозденцето си беше одраскало ръката, от там си удължих пътя до Гробището на геройски загиналите. Спомням си как една вечер я бях довел чак дотук. Към края на тия тъмни и порутени гробища Ламия се беше разплакала със загадъчна боязън. Стискаше ръката ми, сякаш се бранеше от неясна опасност, целувах я по очите, по устните. Все още чувах звука от онези ридания, все още върху устните си усещах горчивия вкус на мокрите от сълзите й целувки.

Колко сладко нещо беше да утешаваш в прегръдките си едно наплашено, безпомощно същество! Бях си тръгнал, запазвайки в сърцето си хилядите страхове, хилядите опасения на това злощастно, беззащитно същество. Кой знае още колко пъти Ламия беше плакала като през онази вечер. Защо толкова време сърцето ми беше мълчало? Защо бях захвърлил любовта си, щастието си и бях си тръгнал?

Тук се обърнах и промених посоката си, поех към Къркчамлар, изкатервайки изпълненото с хиляди препятствия нанагорнище. От детството си насам бях виждал Къркчамлар сред хиляди видове светлина и въздух. Но все си представях гледката от онази дъждовна вечер на раздялата. Дъждът произвеждаше тъжни звуци по високите върхове на боровете, пожълтелите им иглички изпълваха земята като море.

Сърцето ми не понасяше да идвам по тези места нощем, особено като нямаше и луна.

Значи след няколко дни тук отново ще видя Ламия, русите й коси, изглеждащи съвсем изсветлени на лунната светлина… Отново ме завладяват фантазиите… Знам, тази надежда умря завинаги… Тъй да бъде… И на това съм съгласен… Достатъчно ми е веднъж да я зърна…

29 юли, Бозяка

Превърнах се в дете, очакващо празника. Не ме сдържа на едно място. От сутрин до вечер дарявам околните с радост и ведрост.

След вечерта, когато научих радостната вест, измислих на сутринта някаква лъжа пред Джавидан, помолих я да отложим с още малко заминаването ни за Истанбул. Изцяло приключихме темата за заминаването. Заживяхме със съпругата ми почти като в меден месец.

Днес с часове бях свирил на цигулка на Джавидан, бях повтарял мелодиите, които бе пожелала. След като оставих цигулката, взех ръцете й в своите. Нежно прокарах дланите й по страните си, по челото си, целувах пръстите й. Тези жестове повече напомняха на нежността и обичта на дете, което се гали, на умилкването на котенце, отколкото на любовта на зрял мъж.

Върху устните на Джавидан грееше щастлива, доволна усмивка.

— Отново караме меден месец, Джавидан — пошегувах се аз.

Жена ми ме погледна внимателно в лицето.

— Не — каза тя, — тогава не ме обичаше толкова пламенно. Да ти кажа ли нещо странно, Кенан? Никога не съм виждала очите ти да горят по този начин… Удивена съм.

Засмях се победоносно.

— Това е временно заболяване… Ще мине, естествено… Пак ще стана весел и жизнен човек както преди. Не ти ли го казах? Виждаш, вече съвсем съм добре… И те обичам повече отпреди… Мога да ти дам и друго доказателство… Звукът на цигулката ми, нейното трептене… Нищо друго не изразява тъй добре темперамента ми, здравето ми, както и душата ми, колкото моята цигулка… Когато учех в Европа, се бях запознал с млад лекар. Още нямаше нужното положение, но бе доста свестен. Тогава често имах безпокойства, свързани с нервите ми… От време на време бях принуден да се консултирам с него. Докторът ми измерваше пулса, температурата, после ми подаваше цигулката и казваше: „Изсвири нещо, Кенан!“ Слушаше ме, наблюдавайки лицето ми, а сетне отсъждаше: „Уморен си, Кенан! Нервите ти са изтощени… Не си спал, седял си неподвижно, без въздух, и си разсъждавал…“ Или: „Този път няма нищо… Няма нищо в картината на твоето заболяване… Нищо повече от заблуждение, безпокойство…“ Несъмнено приятелят ми донякъде се шегуваше… Но не беше напълно неоснователна връзката, която правеше между трептенията на цигулката ми и състоянието на сърцето и нервите ми. Ако продължава така, новото ми произведение ще стане по-сполучливо, отколкото очаквам.