Решат Нури - От устните към сърцето

Пред външната врата на лозето видях дойката. Каза, че ме очаквали да похапнем в Къркчамлар, че ме съветвали, без да губя време, да ида там. С тих глас, сякаш се страхувах да не би възрастната жена да се досети какво става в сърцето ми, попитах:

— Гостенката при съседите не е ли пристигнала, дойке?

— Не… Никой не е пристигал…

Свърнах от пътя, без да навлизам в лозето.

Минавайки покрай вратата на Шюкрю бей, интуитивно погледнах в градината. Чичото и лелята на Ламия с кошници в ръце беряха грозде. Като ме видя, Енисе ханъм си пооправи забрадката. А Шюкрю бей се провикна:

— Към Къркчамлар ли, Кенан бей?… Щастлив път… След малко и ние ще дойдем.

Кимнах неопределено с глава и набързо отминах.

Постепенно обаче позабавих крачките си, съжалих, че не се възползвах от удобния случай и не попитах за Ламия. Бях поизвървял доста. Внезапно ми хрумна добър предлог. Развълнувано и бързо се върнах обратно. Шюкрю бей още обикаляше между лозовите чукани. Този път аз се провикнах:

— Бейефенди, ще си направите ли труда за малко?

С кошница в ръка дойде до вратата.

— От ден-два май не сте ходили в Измир… Пристигнаха вестниците от Истанбул… Има новини… Да ви ги оставя.

Протегнах към Шюкрю бей връзката вестници, издули джоба на пардесюто ми. Знаех, че съседът ми се интересува от политическите клюки. Взе вестниците с удоволствие.

— Благодаря, Кенан бей… Хубави новини, а… Но се учудвам как сте прочели тези новини, без да разопаковате вестниците.

Ядосах се малко, но отговорих:

— Изчетох други вестници.

— Нека пък аз да ви дам чепка грозде, Кенан бей… Ще си я хапнете по пътя… В града не става, но тук е прието…

Докато вземах чепката грозде, която съседът протегна към мен, попитах, сякаш ми е хрумнало ненадейно:

— Някакви вести от гостите ви?… Кога пристигат?…

Шюкрю бей отговори:

— Ламия ли? Май са се отказали… Снощи получих писмо… Ах, изтървахте си гроздето…

Объркано се наведох към земята и започнах да събирам разпилялата се чепка.

Шюкрю бей се засмя.

— Какво правите, Кенан бей?… Нека ви дам друга.

Подаде ми друга чепка, тръгнах по тесния сенчест път зад градината така, сякаш че тичах. Като стигнах на главния път, водещ към Къркчамлар, луната изгряваше над отсрещната планина. В живота си не бях виждал тъй тъжна и безнадеждна луна. Повтарях си непрекъснато: „Ламия, ти превърна света в затвор за мен!“ Това простичко, невинно изречение, подобаващо на току-що влюбили се момичета, ми влияеше като равно, жално оплакване на мъртвец.

Вървях като пиян, без да гледам къде стъпвам. Крачките ми се позабавиха с наближаването на Къркчамлар. Като че върху мен се спусна тежък облак. Ръцете ми отмаляха, коленете ми едва издържаха тежестта на тялото ми.

Пред лозето се натъкнах на възрастен лейтенант жандармерист — беше от старите ми познайници. Задържа ме минута-две на приказка. Беше изключително мъчително да проумявам неговите ненужни, банални думи и да му отговарям…

Тази случайна среща пречупи смелостта ми да продължа напред. Нямаше да позволят да остана насаме със себе си. Щеше да се наложи да слушам, да говоря, да се смея. А аз за пръв път в живота си мислех за смъртта. Бях стигнал на мястото, където преди три години през онази прекрасна лунна нощ бях прегърнал Грозденцето. Тукашната порутена кула бе рухнала съвсем, стената, върху която под лунната светлина се бяха отразявали сенките ни, се беше превърнала в купчина камънак.

Седнах в края на издълбаната от пороищата суха ровина оттатък пътя. Преброих наум колко пълнолуния са минали от онази нощ. Душата ми се раздираше от неразбираема болка. „Оттогава са минали точно трийсет и седем пълнолуния… Колко много… Колко много!“ — заоплаквах си се аз. Притварях очи; тези трийсет и седем пълнолуния, все по-бледи и все по-смътни, се подреждаха, като керван, към дълбокия, далечен хоризонт. Луни, разпилели се ту върху чисто бял сняг, ту върху дърветата с изпопадали листа, ту върху гледките от зеленина.

От онази нощ бяха минали трийсет и седем нощи на пълнолуние. А аз все още я виждам, все още виждам русата й, сякаш мокра от лунната светлина коса, красивото й, леко луничаво лице, любовта в замъглените й от сълзите меланхолични зелени очи.

Полага отново главата си върху гърдите ми и почти плачешком казва: „Жалко за мен, нали, Кенан бей!“ Можеш вече да си спокойно, Грозденце. Аз всъщност погубих себе си.

Ровината беше изпълнена с шумата на окапали храсти. Лежах, изпънал тялото си в тази ровина.