Решат Нури - От устните към сърцето

Всички малки любовни тайни, останали скрити през лятото, излизаха наяве.

Младото момиче, тайно подхвърлило цвете на озовал се край лозето или край пътя младеж, кокетно позволило младежът да целуне връхчето на пръста й през разделящите двойката лози, привечер се изпълваше с отчаяна смелост. Защото, за да види отново любимия, трябваше да изчака осем-девет месеца. Време за кокетиране повече нямаше.

Насред изпълнените с трънаци просеки, под дървесата, несмогващи вече да скрият червените, бели и сини въздушни йелдирмета, се разменяха клетви за вярност, целувки за раздяла, вързани с панделка кичури.

През тия последни дни Кенан изпадаше в дълбока нега. Неочаквано остро за възрастта си усещаше повтарящата се тъга на есента, на гаснещите, избледняващите, забранените неща.

Шеми Деде всяка година намираше Кенан по-отраснал, а страстта му към музиката — по-силна.

Беше се появил сгоден случай. В една от съседните къщи се бе нанесъл чиновник от Режията, който прекрасно свиреше на цигулка. Месут бей бе усетил, че Кенан има и вкус, и талант, и бе започнал да му дава уроци по няколко часа седмично. Момчето напредваше с невероятна бързина.

Щом Саиб бей узна, че Кенан свири на цигулка, се разбесня. И занарежда: „Най-сетне крушата падна под крушата… Най-сетне всичко си дойде на мястото… Излъгах ли, като твърдях, че от туй момче човек няма да стане? Що срам съм брал от учителите му… При всяка среща ми се оплакваха… Едва-едва преминавал в горния клас… И то най-вече заради мен… Какво толкова, ако се посвети на уроците, а не на цигулката? Ама не, трябва да е достоен син на баща си… Вече си направих извода… Племенникът ми ще стане чалгаджия, ще свири развлекателни мелодии ведно с циганите по сватбите.“

Един ден, докато си пиеше сутрешното кафе с Мюнир бей, съсед по лозе, Саиб паша рече: „Знаете, че изпитвам голямо уважение и доверие към вашата висока култура… Ще ми се да обсъдя с вас, ваша милост, един важен въпрос… Няма начин да бъде вкаран в правия път Кенан, няма начин да го принудиш да се вслуша… Сигурен съм, от него човек не ще излезе… Едновременно с това си викам, нека пък грехът да се махне от мен… На седемнайсет е… С хиляди мъки тази година завърши гимназия… Знания у него не търсете… Моите Джемил и Сади в сравнение с него са учени като Платон… (Саиб паша бе изпратил единия си син във френско, другият в английско училище.) Безсмислено е това момче да бъде записвано във висше училище… Разправям ви аз, че трябва да бъде изпратено в някой военен институт по изкуства, от рода на фабриката «Зейтинбурну» 9 9 Фабрика за военно облекло, основана през 1855 година. — Б.пр. … Хем да изучи някое изкуство, хем в подобни места дисциплината е строга, военна… Разполагате с доста познати, ваша милост, в Истанбул… Ако помогнете с едно писмо до някого от тях… Да повикам момчето, вижте го и вие.“

Мюнир бей си представяше, че ще зърне непокорно, грубо, занемарено момче от улицата. Възхити се, когато видя висок, слаб, безупречно облечен, стеснителен младеж със свенливи сини очи, греещи в усмивка върху приятното мургаво лице.

Макар че момчето говореше малко и отговаряше лаконично на зададените въпроси, Мюнир бей отбеляза финеса и чувствителността му и се възползва от цялото си влияние, което имаше върху съседа си.

В края на краищата решиха да пратят момчето в инженерното училище в Истанбул.

Кенан изоставяше в Измир майка си и сестра си, в Бозяка — Шеми Деде, но заедно с тях изоставяше и невинната си, безнадеждна, безумна детска любов: Лейля… Лейля бе дъщеря на висш административен служител. Кенан често я срещаше случайно из конака в Карантина. Освен това семейството на Лейля за през лятото пристигаше в лозята си в Бозяка. От малка си беше палаво, заядливо момиченце. С другите деца изобщо не се спогаждаше, разбираше се единствено с Кенан. Разликата помежду им бе две години. Кенан обикновено се държеше с нея като по-голям брат; търпеше всяка обида на малката палавница, изпълняваше всяка нейна прищявка.

Едно лято, ненадейно израснала на височина, Лейля пристигна в Бозяка облечена с йелдирме като същинска девойка. Кенан отведнъж спря да разговаря с нея, срещнеше ли я случайно по лозарските пътища, свеждаше очи, за да не я поздрави.

Въпреки това тя все още си беше предишната Лейля — прекалено лекомислено, прекалено разглезено момиче.

Веднъж на тесен лозарски път срещнала, пак случайно, Кенан и с чадъра си му препречила пътя.