Решат Нури - От устните към сърцето

— Според смисъла на подсказаното в рапорта, драги, степента на вашите знания се е превърнала в предмет на обсъждане… Вие, ваша милост, не знаете ли патриотични, национални маршове?

— Да, знам някои, господине…

— Тогава защо не ги преподавате?

— Те поназнайват един-два.

— Тъй като се налага добросъвестно да съобщя своето мнение, необходимо е да добия впечатление за вашата компетентност и способност… Не се притеснявай, драги… Учителското съсловие би трябвало да е свободно…

Кенан дълго се взираше през прозореца в отсрещната разрушена сграда и не отговаряше.

— И какво правим сега?

— …

— Поставяте ме в затруднително положение…

— Не, не се притеснявайте… Тъкмо напротив, тази работа ще приключи лесно… Още сега ще напиша молбата си за напускане…

Това, че се оказа принуден да преживява единствено от уроците по цигулка из чуждите домове, измъчваше до немай-къде Кенан. Заповтаря си едно и също като печален рефрен: „Ах, докъде я докарах“ — така си говореше, докато звънеше по вратите на къщите, свеждайки очи към земята.

Този вид работа засягаше човешкото му достойнство, здравето му, изтезаваше още повече хилавото му тяло и болните му нерви.

Да обучава на цигулка отгледаните от заможни семейства храненичета и кварталните девойки, изпълнени с нетърпение тутакси, щом запаметят една-две мелодии, да покажат уменията си пред съседските младежи, не бе онова, с което трябваше да се занимава.

Неумеещи да държат метла в ръката си жени от разни квартали настояваха за двайсет дни да се научат да свирят песни, бащи, които не различаваха цигулката от латерна или от грамофон, отбелязваха мимоходом: „Два месеца минаха от началото на уроците… Постарайте се с това да се приключи до края на месеца!“ Никак не бяха малко и роптаещите: „Другият маестро ни свиреше народни песни, кабаретни песни… Вие защо не ги изпълнявате?“

Разсмиваше се и едновременно се натъжаваше, когато от време на време чуваше думи като:

„Медиха, покрий си косата… Айше ханъм, аз слизам в кухнята, ти стой близо да Медиха…“

„Ще се обърнете ли за малко? През софата 11 11 Софа — вестибюл, дневна, откъдето се влиза във всички останали стаи. — Б.пр. ще минат гостите…“

„Мяркала съм ви някъде, къде ли съм ви виждала?… Не бяхте ли вие цигуларят на сватбата на Теллял Ариф ефенди?“

„Ерген ли сте? Защо не се жените?… Ще се намери, естествено, някой и на вас да си даде момичето…“

„И за вас бе заделено от сладкиша за байрама… Тъпата прислужница го дала погрешка на пазача…“

„Днес приготвихме агнешко и халва… Отделихме вашата част…“

„Бившият мъж на момичето ни имаше хубав глас… И свиреше, и пееше… Тъй че момичето лесно ще възприеме урока…“

„Да теглят лъка е нещо, присъщо на циганите.“

Беше втората година след дипломирането. В Кютахия му предложиха работа като пътен инженер. Кенан се зарадва, защото щеше да се отърве от мизерната си професия на учител по музика, и с охота напусна Истанбул.

От тук нататък щеше да преживява от професията си, а музиката щеше да съхрани единствено за себе си… Не след дълго обаче и тази надежда излезе напразна. Животът в Кютахия му се стори още по-безцветен и по-безсмислен, отколкото в Истанбул. Там поне беше независим в свободното си време; в тия часове никой не нарушаваше насладата му от изпълненото с фантазии уединение. Тук обаче не беше така. Съседите, приятелите, особено началниците непрекъснато му досаждаха. Не го оставяха сам, когато и да започнеше да работи, те нахълтваха в дома му, в стаята му. Лицето му все още изглеждаше като в детството — бе изящно и меко. Не желаеше никого да засегне, никому не противоречеше. За да достави удоволствие на другарите си, свиреше каквото те пожелаеха. Тяхната непочтителност обаче ставаше все по-настъпателна и така, постепенно, понижиха Кенан до ранга на градски музикант.

В началото, още при пристигането му тук, в града имаше един непретенциозен мутасарръф 12 12 След Танзимата най-висшият управник на област в Турция. — Б.пр. — беше любовчия, обожаваше насладите и забавленията и честичко уреждаше нощни гуляи и забави с алкохол. Щом се напиеше, той събличаше сакото си, връзваше лъжици на ръцете си и заставайки срещу главния данъчен секретар на Айдън, с часове хвърляше гьобеци.

Докато с безчувствеността на машина просвирваше неизменните кючеци, Кенан си мислеше: „Вуйчо ми е имал право… Влюбените в музиката са осъдени да пропаднат, да се превърнат в най-обикновени чалгаджии… Цялото ми упорство, всичките ми усилия отидоха напразно… Да, пропаднах и душата ми, също като живота ми, вече е жалка.“