Решат Нури - От устните към сърцето

В момента те бяха материалистични предприемачи с позагрубели тела и черти на лицата си, бяха уморени и отегчени люде. Не им бе останало нито едно магическо кътче в живота, нито една непостигната цел, нито една нова емоция. Докато Кенан едва сега се пробуждаше от тежкия кошмарен сън на детството и на ранната си младост, едва сега се отваряха за живота и светлината неговите съхранили детинската си невинност сини очи.

На петнайсет години той бе уморен като старец. А след трийсет и петата си година потръпваше от характерното за петнайсетгодишните ученици вълнение. Одобрението и обичта, които получи, лека-полека му бяха помогнали да се отърве от предишната притеснителност и от нерешителната си затвореност. Придаваха на думите му радостна, приятна свобода, на изящното му тяло — енергична хармония.

Малко дори се поглезваше. Не се противеше на необходимостта и да покапризничи, подобно на лишените дълго време от съчувствие деца.

Умореното му лице от ден на ден се разхубавяваше, придобиваше свежа, пленителна привлекателност като на излял се от цигулката му напев.

Кенан, който преди няколко години бе живял в тъжно уединение в Истанбул, сега не смогваше да намери време за работа.

Възползвайки се от слабата му воля, другарите му не го оставяха на спокойствие нито ден, бяха успели дори да го попривлекат към бохемския живот.

Същото лято реши да замине (за Сейдикьой), за да завърши произведението си и за да се види с майка си и сестра си. Саиб паша вдигаше колосален шум. Пращаше в Истанбул телеграма след телеграма: много желаел да види Кенан — „светлина за окото му и причина за гордостта му“! Да не почете стария си вуйчо щяло да бъде чиста проба безсъвестна постъпка. Младият музикант не можеше да се противопостави на настоятелността на вуйчо си. Каза си, че ако пренебрегне желанието му, тутакси ще го вземат за „високомерен и неблагодарен“.

Същевременно не изпитваше кой знае каква охота да види със сегашните си щастливи и стоплени от виталност очи Бозяка — местата, сред които години наред бе водил безличен, изпълнен с лишения живот.

Корабната сирена бе прозвучала за трети път, изпращачите вече се бяха настанили по лодките край стълбата с парапета.

Застаналият малко по-встрани Мюнир бей се обърна към Кенан, който разговаряше с Джавидан:

— Забавим ли се още две минути, оставаме в парахода… Хайде, Кенан…

Принц Вефик стисна ръката на младия мъж и с пламенна фамилиарност изрече:

— Хайде, млади музиканте, ще продължите разговора си след два месеца… Работете, надявам се вашата опера да пожъне огромен успех… Искахме тази зима да изкараме в Истанбул… Но възникна задължението да присъстваме на първото представление на вашето произведение. Нашето съпричастие към успеха на Кенан бей не е ли еквивалентно на усилието да се пътува, Джавидан?

Със сладка усмивка младата девойка отвърна:

— Да, тате, това е от нещата, които се подразбират и без да бъдат изричани. — После протегна ръка към Кенан. — Нали ще ни държите в течение, поне с два-три реда, как върви вашето произведение?

Младият мъж целуна ръката на Джавидан и усмихнат повтори нейната фраза:

— Това е от нещата, които се подразбират и без да бъдат изричани, нали?…

— Аллах да те благослови, Кенан — каза с доволна и насмешлива усмивка Мюнир бей. — Дай боже да имаш щастливо потомство, при творци като теб децата обикновено се раждат изящни като съпругата…

Поизчервил се целият, Кенан попита през смях, сякаш не бе разгадал подмятането:

— Защо?

Докато подсушаваше с носна кърпа панталона си, изпонапръскан от плисналата отстрани вълна, Мюнир бей каза:

— Има ли нужда, детето ми, да ме подпитваш?

— Не… Само… да се убедя, че нищо не е говорено…

— И това, естествено, е „от нещата, които се подразбират, без да бъдат изричани“… — отвърна Мюнир бей и продължи вече с по-сериозен и категоричен глас: — Пашата не каза нищо явно. Но е доста доволен от теб… Не забеляза ли? Колко пъти ти повтори, че никога не е виждал благородство, съпоставимо с твоето благородство и извисеност… Що се отнася до момичето… Ти, естествено, си усетил по-добре от мен… Накратко, за два дни спечели сърцата и на двамата… Пред този брак не съществуват никакви спънки… А ако искаш да чуеш моето мнение, аз не съм като вас привърженик на подобно нещо… Моите разбирания са други… Средата ви е различна… Вкусовете ви впрочем — също… Принцеса Джавидан няма лоша душа поначало… Но й е в повечко ювелирната намеса върху тази душа поради прекалените усилия за разкрасяване. Що се отнася до теб… Ама и аз какви излишни неща бръщолевя. Та ти дори не ме слушаш… И сърцето, и умът ти са другаде… Във всеки случай ти пожелавам щастие… Кой знае колко доволен ще остане вуйчо ти, като научи за тази случка!…