Решат Нури - От устните към сърцето

С неочаквани темпове се усъвършенстваше мощта на изкуството му. Не го задоволяваше да напредва единствено в свиренето на цигулка, старателно и детайлизирано изучаваше музика. Първият концерт, който изнесе по инициативата на значим музикант, го насърчи с невероятния си успех. Изтъкнат критик резюмира преценката си за него със следните думи:

„Всички потвърдиха, че младият турски музикант се е доближил до степента на съвършенството — «виртуоз». Аз обаче прозирам у него и още нещо. Хюсеин Кенан не ще се задоволи, навлизайки в глъбините на чуждия дух, да изпълнява единствено чужди композиции… Самият той е преизпълнен с прелестни, чисти и съкровени неща, които предстои да споделя. Това не са неравномерността и объркаността, предизвикващата боязън, колебания и лека усмивка наивност в семплата и непосредствена композиция «Тъгата на ориенталската нощ». Което не може да бъде отречено. Само че чия друга донейде първична, донейде плаха мелодика ни е завладявала до такава степен със своята добродетелност и защо тя тъй мощно въздейства върху душите ни?

Това момче все още заеква, но утре ще ни заговори красиво, ще ни заговори за прекрасни неща… Ако се налага да се изразя с метафоричния език на Кенановата родина, бих казал, че в това момче има нещо от току-що политналите птици… Нека не се боим от колебанията, дори от временните му умълчавания, талантът му ще го отведе надалече.“

Съдбата започваше да се усмихва на Кенан. Успехът му случайно бе съвпаднал с един период на милосърдието, на човещината и на изкуството в Истанбул — този приказен наш хамелеон, чиито дни и часове никога не са едни и същи. Сега Истанбул бе разтворил обятията си за Кенан като за гений, като за полубог, въпреки че само допреди четири-пет години го беше представял като водещ мизерно съществуване човек. След блестящата атестация на Европа отпадаха всякакви съмнения относно майсторството на младежа и вече нямаше как да не бъде проявен жив интерес към неговата музика.

Всички — от салоните на изкуствата в Шишли до гръцките младежи от панаира на рибата, та чак до божиите люде от Сандъкбурну — слушаха „Тъгата на ориенталската нощ“, все тази музика месеци наред звучеше и в клавирните изпълнения, и от грамофоните, и от латерните.

Първоначално успехът леко позашемети Кенан. Не бе в състояние да повярва и току повтаряше „невъзможно е, не, това не може да продължава“.

На първо време с искрено пренебрежение не обърна внимание на популярността си, беше решил да не променя начина си на живот.

В Истанбул се появиха неколцина негови покровители и доброжелатели. Богат търговец предложи значителен капитал за откриването на висше музикално училище, разточителен, но начетен прахосник — за създаването на „Оперна компания“. Паша музикант, заемащ, по онова време важен пост в Министерството на благоустройството, бе пожелал да му възложи ранга на специален директор на канцелария. Докато, без изобщо да проумява каква е връзката между двете професии, Кенан объркано гледаше пашата в очите, той му бе казал: „Че какво му е лошото, синко? И аз съм музикант, но нима това ми пречи да изпълнявам добре задълженията си?“

Младият композитор бе отхвърлил тези и още редица други подобни на тях неподходящи предложения и бе пожелал, както и по-рано, да преживява от уроци по музика. Сега обаче ученик му стана целият аристократичен и високомерен Истанбул. Цигулката на невземащите уроци при Кенан млади госпожици се смяташе за недостатъчна, както пианото на недовършилите своето образование в Hege. Започна да печели повече, отколкото се беше надявал.

Първоначално запази предишния си горчив и песимистичен начин на живот. В сърцето му се бе затаила плахостта, присъща на спасилите се от голяма трагедия, в душата му — треперенето, свойствено на хора, прекарали дълго време в студа; и те изобщо не го напускаха.

Понякога си казваше: „Какво ме интересува… Този успех трябваше да дойде още в ранното ми детство, в младостта ми. Сърцето ми угасна, желанията ми угаснаха, животът ми се обърка така, че е невъзможно да бъде възстановен.“

Кенан погрешно разбираше душата си. Младежът, който се възприемаше като уморен и отегчен човек, захващаше, впрочем, да живее наново. Природата проявяваше своята власт, жадната му за внимание, съчувствие, надежда и безумна любов душа мощно и пламенно, като закъсняла пролет, започваше бавно да се отпуска. Истински угаснали, истински умрели, а се оказваха неговите приятели, неговите роднини, потеглили някога с толкова младежка жар и копнения.