Решат Нури - От устните към сърцето

Кенан все още не можеше да се освободи от своята вълнуваща и опияняваща фантазия. „Кой знае на колко места по света живея в тия часове… Колко ли хора се смеят, плачат, радват се и са щастливи с моите звуци… Самият аз вече започвам да живея, да съм щастлив. Радвам се, а значи без всякакво притеснение мога да кажа, че обичам. Късно дойде при мен истинското щастие… Немалко неща в душата ми се бяха сринали… Вече не съм способен на разтърсващи чувства… Не ми остана желание за предаността, която изпитвах, когато бях влюбен в Лейля. Любовите ми донейде приличат на падащи звезди, сърцето ми, след като е било озарено от струящата светлина, гасне… Денят, в който пристигнах от Измир, гостувах в лозето на Нимет ханъм в Бозяка. Щом зърнах лицето й, обикнах тази млада, изящна и нещастна жена. Чудех се как съпругът й пренебрегва такава прелестна и изтънчена жена. При това най-чистосърдечно.

Следващата вечер в кьошка на Мюнир бей случайно срещнах принцеса Джавидан. Пред разкошната красота на принцесата Нимет ханъм тутакси се превърна в блед спомен… Обичам принцесата, която погледнах с очите на годеник, с любов, тъй близка до страстта; питам се как бих живял, ако се разделя с това момиче. При това най-чистосърдечно.

Сега мисля за очакващата ме в дома, където отивам на гости, мадмоазел Лилиан, тази разпътна италианска актриса със светлокафяви очи… Още отсега мамя горкичката Джавидан… Да, в душата ми не се е съхранил поривът към големите любови, към големите страсти… С времето разбирам, че Лейля неимоверно ме е пречупила, че е превърнала сърцето ми в руина… От сърцето моята безумна любов достигна до устните ми… И с целувките, всяка от които те кара да забравиш другата, любовта вече ще живее единствено върху устните ми като напев, като усмивка… Същевременно, за да бъдеш щастлив, може би единственият начин е да не позволиш на безумната любов да премине отвъд устните, да не й позволиш да се спусне като отрова към сърцето.“

На достатъчно отдалечено разстояние от големия кьошк Саиб паша бе съградил и малък прелестен кьошк в единия край на лозята си в Бозяка. От време на време канеше в лозето си на гощавка, на увеселения при лунна светлина големци като областния управител, областния финансов директор, главнокомандващия и ги посрещаше в специалното си жилище. Веднъж някакъв измирски вестник се позабавлява, наричайки този кьошк „церемониалното жилище“. След него ден приятелите му, ласкателите му, забелязващи, че Саиб паша не схваща иронията, а тъкмо напротив — че това особено му се нрави, взеха да наричат кьошка със същото име.

Церемониалното жилище се намираше на поизвисено място. Виждаха се и Къзълчуллу, и Арапдере, и малка част от залива над хълмовете на Кокарялъ.

Саиб паша бе предоставил церемониалното си жилище на Кенан — „зеницата на окото му и причината за гордостта му“. Лично беше проконтролирал почистването и подреждането на кьошка и без Кенан да знае, бе накарал да внесат ведно с мебелите и пианото от конака в Карантина. Издаде строги заповеди на прислугата и на децата. „Да не съм чул, че безпокоите Кенан бей… — казваше. — Създава важна мелодия. Има нужда от душевен покой… Всички вестници по света пак ще направят снимки, ще публикуват фотографията и на този кьошк… Такъв е обичаят.“

Забелязвайки тревогата му, развеселеният Кенан го питаше: „Вуйчо паша… как ще ви се отблагодаря за положените от вас усилия?“, пък той му отвръщаше: „Много лесно, детето ми… Дай боже, щом завършиш успешно работата си, ще натъкмиш и химн на общината!“…

Кенан не бързаше да се захваща за работа, сега повечко се отдаваше на забавленията. Бе се превърнал в разглезено, палаво, скитащо безцелно хлапе. Мушнал ръце в джобовете, той си свирукаше и преброждаше хълмовете и лъките, помагаше на прекопаващите лозята лозари, гонеше яретата по тесните лозарски пътеки.

Бе станал водач на хлапетата от лозята. Измисляше всякакви необуздани, шумни игри; отдаваше се с по-голяма наслада и страст на играта на дама, на „хвани пленник“ и на криеница, отколкото самите деца.

Един ден, помъкнал се подир група дечурлига, се беше отбил при Шеми Деде за нова задявка. А старият дервиш му рече:

— Шегата настрана, Кенан. Започнах да се възхищавам от тебе, синко… Като малък беше кротък като агне… Гласа не ти чувахме.

Без капчица досада Кенан присви рамене.

— Навремето не успях да се наиграя с бащите и майките на тези малчугани — каза той. — А сега играя с тях, Деде… Знам ли, може би желанието ми е останало погребано нейде в душата… Сякаш се освобождавам от страданието в детството…