Решат Нури - От устните към сърцето

Постепенно, докато говореше, върху лицето му, в гласа му се прокрадна тъга, очите му се отпуснаха из лоното на клисурата Арапдере. Внезапно трепна; и макар и насила, пак си възвърна предишната веселост.

— Хайде, момчета, да тръгваме — подкани ги той.

Не само децата обичаха Кенан, обичаха го и възрастните — младежката му, развълнувана наслада от живота придаваше загадъчен чар на лицето и думите му.

Кенан, който с децата се превръщаше в дете, заприказваше ли се с младежите, се превръщаше в преизпълнен с живот и любов младеж. Авантюрата му с Нимет ханъм напредваше с невероятна скорост. Младата жена забравяше и авторитет, и предпазливост, и демонстрираше пред Кенан стеснително, детско покорство.

Една сутрин Нимет ханъм бе дошла пред вратата на „церемониалното жилище“. Искаше някаква книга от Кенан.

Младият мъж я попита:

— Защо не влезете?

Нимет ханъм се усмихна неопределено. Искаше й се да отвърне „Как така?“, ала се засрами и отговори:

— Чакат ме у Мюнир и…

Кенан се засмя безцеремонно и сложил ръце на кръста си, подхвана да се забавлява:

— Ай, ай, ай… каква сериозна причина. Каква велика загуба…

Сега и Нимет ханъм се осмели:

— Знаете истинската пречка, защо питате?

Кенан се бе приближил още повече.

— Знам истинската пречка, но не я намирам за съществена — каза той. — Боите се от мен, нали?

С полушеговит-полусериозен гняв и изненада тя извика:

— От вас ли?… Че защо?…

— Кой знае… Може би защото мога да ви целуна насила например…

Дързостта бе неочаквана. Младата жена се заля в руменина и този път ядно изрече:

— Моля ви се, Кенан бей…

Младият мъж не се страхуваше, не си придаваше важности. Със същата безцеремонна, но миловидна дързост улови младата жена за китките, целуна я бързо по страните и я пусна.

— Виждате, няма нищо страшно… — каза.

Случилото се бе тъй неочаквано и тъй щуро, че Нимет ханъм, макар да искаше да каже на Кенан нещо горчиво и сурово, така и не успя, отдалечи се, изсмивайки се нервно.

Докато тя притичваше между дърветата, Кенан не спря да се усмихва. Сетне усмивката му постепенно угасна; с ръце в джобовете влезе замислено в къщата: „Странно нещо е животът… Навремето си тръгнах от Лейля тъкмо от това място с дървесата отсреща… Знаех, че ако поне веднъж я бях уловил за ръцете, години наред щях да бъда щастлив… Не го сторих… Жестът на нещастното, злочесто момче се преобрази в грозна дързост… Сега се държах като типичен уличник, без всякакво колебание, сякаш откъсвах чепка грозде от асмата, се нахвърлих върху младата жена… Изглеждаше сърдита… Но съм сигурен, че не се е разсърдила… Значи успехът ти дава права за всичко.“

Бе влязъл в сумрачната стая с плътно спуснатите поради слънцето кепенци. Погледна положената, върху пианото цигулка и се обърна към нея като към приятел. „Няма да скучаем в Бозяка — каза си. — Предстои ми, за месец-два, авантюра с тази чаровна млада жена… И това щастие, както всяко друго, дължа на теб… Благодаря ти…“

„Опитахте всички сортове грозде на Бозяка, Кенан бей… Не желаете ли от Истанбулското грозденце?“

Беше следобед. Големи и малки се бяха изпокрили от горещината под терпентиновите дървета в края на лозето. Най-обикновена кория над пътя за Къркчамлар. През лятото, когато навсякъде жареше, тук оставаше хладно и зелено.

Откъм Къркчамлар вечно подухваше ветрец, градинският кладенец с широк отвор овлажняваше всичко наоколо. От тук впрочем черпеха вода и непонасящото засухата лозе (с ухаещо на мускус стафидено грозде), и зеленчуковата градина.

Гарип — миловидното като дете малко кученце, и Керем — магарето ветеран на лозята, неспирно се въртяха около кладенеца, от каменните му улеи се стичаше ледена вода. Него ден край кладенеца бе по-многолюдно от обичайното. Във вързаната между две дървета люлка спяха прегърнати две бебета; полуизтегнали се връз хладните рогозки млади жени бродираха; бродираха краищата на носни кърпи и на забрадки; малко по-нататък неразбиращи от дума палавници шляпаха в калта като патета. До кладенеца бе разположен съвсем миниатюрен каменен басейн — от там водата тръгваше по улеите, там изстудяваха гроздето.

— Не желаете ли от Истанбулското грозденце, Кенан бей?

Този въпрос Нимет ханъм го бе задала с усмивка.

Кенан, чиито очи полека-лека се притваряха, докато слушаше стенанията на водното колело на кладенеца, отговори, без да извърне главата си: