Решат Нури - От устните към сърцето

— Моля ви, не ми говорете повече за грозде, Нимет ханъмефенди…

Нимет ханъм се засмя още по-многозначително:

— Ако зърнете моето Грозденце, ще се разкайвате за думите си…

Кенан се понадигна леко, извърна се. До Нимет ханъм стоеше дребно русоляво момиченце на около четиринайсет-петнайсет години, облечено в къса бяла рокля с отворена яка.

За да не се разсмее, момиченцето хапеше устните си, опитваше се да изскубне ръката си от ръката на Нимет ханъм и да избяга. Забелязвайки, че Кенан се извърна, то се изчерви до кръв. Поиска да прикрие лицето си с китката на Нимет.

Младата жена не го пускаше обаче, насила го водеше към Кенан.

— Моето Грозденце е влюбено, както мнозина други, във вашата цигулка, Кенан бей… Много държи да се срещне с вас, но се свени…

Нимет ханъм бе пуснала ръцете на малкото момиче. То обаче вече не се опитваше да избяга. Като уплашено, влязло на изпит учениче, стърчеше с наведена глава, с вперени в земята очи, а клепачите и устните му потреперваха.

Кенан, без да обръща повече внимание на уплашеното дете, се засмя и каза:

— Колко красива малка госпожица! Ваша гостенка ли е?

— Не… Роднина е на съседа ни по лозе Шюкрю бей… Беше се скрила зад онзи бръшлян и ни наблюдаваше. Приближих се тихичко, улових я като същински ловец на птици.

Кенан пак попита:

— Младата госпожица от Измир ли е?

— Не… Истанбулчанка е… Къщата ви е в Канлъджа, нали, Ламия?

С острия връх на една от ботинките си тя упорито се опитваше да струпа купчинка от пръст. Извърна глава по посока на Нимет ханъм, очите й пак бяха сведени, само че сега прошепна с достатъчно висок, за да бъде чут, глас:

— Не… В Пашабахче…

Този път Кенан попита направо Ламия:

— Откога сте в Измир, Ламия ханъм?… Още дълго ли ще останете?… Майка ви, баща ви в Истанбул ли са?…

Нимет ханъм направи с глава многозначителен жест, който трябваше да подскаже на Кенан да не продължава темата. После отговори вместо малкото момиче.

— Сега Ламия става измирлийка! — каза. — Изгуби родителите си. А и чичо й Шюкрю бей я обича като баща. Тук ще живее, докато с годеника й се оженят.

— Ах — разсмя се Кенан, — малката госпожица е сгодена? И кой е щастливецът, Ламия ханъм?…

Ламия още повече се засрами. Сложи ръцете си върху раменете на Нимет и криейки лицето си зад китките й, недоволно изпъшка:

— Оф… Како Нимет…

Младата жена погали загорелия от слънцето й тил, върху който се спускаше здраво сплетена руса плитка, сетне хвана момичето за брадичката и насила повдигна лицето му.

— Годеникът на Грозденцето тази година завърши, стана лейтенант, сега е в Трабзон… До няколко години и капитан ще стане… Пък и Грозденцето дотогава ще посъзрее… Сватбата ще я правим тук, нали, Ламия?

Намесиха се в разговора и останалите млади жени, всички вкупом захванаха да се шегуват, за да засрамят Ламия. Кенан стоеше далече от тях и леко усмихнат наблюдаваше Ламия. Имаше нежно лице, меланхолични светлозелени очи, издължен, чувствен нос. Слънцето беше придало златист загар на гладката й прозрачна кожа, беше осеяло страните й под очите със светли лунички.

Нимет ханъм се бе настанила във вече празната люлка — малко по-встрани пробудилите се бебета приемаха вечерните си порции от гърдите на майките си; беше взела до себе си и Ламия, почти я беше поела в скута си. Закачайки я по брадичката, по устните, по страните, сякаш е бебе, продължаваше да говори:

— Обожавам тая малка истанбулчанка, Кенан бей… Колко е сладка, нали? Разбрал сте, естествено, защо я наричам Грозденце? (С пръст я докосваше под очите, по миглите.) Вижте тези лунички… Жените се страхуват от това като от смъртта… Само че колко много отиват те на страните на Ламия, приличат на червеникавите петънца върху прозрачната ципа на истанбулското грозде…

Кенан се разсмя.

— Ах, тия лозя на Бозяка, тук и сравненията са свързани с гроздето…

Вслушан в стенанията на водното колело, Керем вглъбено размишляваше, сякаш отдал се на безценна фантазия, а пъстроцветните, запотени от студа чепки грозде — кехлибареножълти купчинки, алено-зелени полупрозрачни струпвания от планински кристали — се размесваха в пенливата вода на каменния басейн, изливаща се през тенекиените улеи.

Бяха дали на Нимет ханъм чепка от мускусното стафидено грозде. Младата жена вече не бе в състояние да хапне и едно зърно. Опитваше се да накара Ламия да го изяде и в люлката настана същинско боричкане. Щипеше носа на малкото момиче, за да го принуди да си отвори здраво стиснатата уста, гъделичкаше го, та да го разсмее. Най-накрая Ламия се разбунтува. Все пак и тя притежаваше сила. Макар и трудно, принуди Нимет ханъм да изяде гроздето. Когато боричкането приключи, младата жена пак притегли до себе си Ламия и оправи падналия върху челото й кичур.