— Моля ви, не говорете с него за нищо…
— Естествено… Сега заедно ще се върнем в Бозяка, нали, Кенан…
— Не, аз ще дойда утре… Тази вечер съм поканен в Каршъяка от Родити.
— Така, както всяка вечер прескачаш от гости на гости, кога ще свириш?
— Това е последното гости, Мюнир бейефенди… От утре запретвам ръкави и почвам работа…
— Дай боже да е така…
Лодката бе доближила пристанището на Пасапорт. Кенан изскочи чевръсто от нея и подаде ръка на Мюнир бей.
* * *
Вечерта бе настъпила, когато последният параход за Каршъяка се отдалечи от Кордон. Откъм долините на Менемен полъхваше хладен ветрец, все още неизгубилите се в слабите вълни светлини на залеза очертаваха изящни алени просеки в залива.
Кенан бе подпийнал. Изпил бе заедно с двама-трима приятели няколко бири.
Подпрял лакти на перилата, беше извърнал лицето си към Измир. Великолепният нощен живот на Кордон лека-полека разпалваше блясъка си. В едно от казината, напомнящо с разноцветните си книжни фенери на необичайна китайска щампа, изпълняваха негова композиция. Кенан слушаше с такава дълбока наслада, сякаш за пръв път чуваше тази творба, протягаше напред главата си, като че желаеше да задържи и най-дребните, разнасяни от вятъра детайли. Параходът се беше отдалечил и неразбираемо беше въздъхнал, сякаш поразен от пъстроцветната фантазия на казиното, от безпокойството на музиката. Кенан все още не отделяше очи от онази точка. Сега някъде по-наблизо затрептя звукът на друга цигулка. Изпълняваха същата мелодия.
Младият мъж извърна глава. Свирещият бе просяк; сляп старец. Бе се облегнал върху перилата на стълбата, водеща към палубата, дългата му къдрава коса се разпиля от вятъра, докато протягаше към едно момче огромната си шапка. Цигулката бе дрезгава, изнемощяла. Не бе изпълнила вярно дори и един акорд.
И все пак Кенан усети, че старият просяк притежава душа на артист.
Окаченият на стълбите фенер осветяваше високото му, сбръчкано чело, свиреше, вдигнал глава така, сякаш се взираше с угасналите си очи в някакъв друг свят. От време на време морно отпускаше лъка, сетне, поемайки си дълбоко въздух, започваше наново.
Това си беше една развалена, бездарна цигулка на злочест стар слепец. До тази вечер обаче Кенан не бе забелязал, че собствената му композиция е наситена с тъй дълбоки мечтания и любов.
Чу как край него някой изтежко въздъхна. Възрастна жена в траурни дрехи. Изтриваше с бяла носна кърпичка невиждащите се сълзи върху своето невиждащо се лице. Малко по-нататък висок мъж с побелели мустаци изтощено протегна ръце встрани. Вниманието му привлякоха и две ученички със светли дрехи, които допреди малко се кикотеха и разговаряха весело. Сега и те се бяха смълчали. Облегнало русата си глава върху рамото на приятелката си, едното момиче съзерцаваше мрака направо с бездънна скръб.
Кенан пак погледна към слепия музикант. Одухотвореният от бледата светлина на фенера старец повдигаше все по-високо главата си, върху устните му трептеше мечтателна, младежка усмивка.
В своето нарастващо опиянение Кенан се замисли: „Този злочестник е бил някога млад… Вероятно е виждал тогава… Вероятно и той е имал своята Лейля… Вероятно и той като мен е плакал за очите на Лейля. Кой знае с колко страдания е бил изпълнен животът му. Сега обаче изобщо не се съмнявам, че е щастлив… И да виждаше, какво от това? Самият аз часове наред се потапям в мрака, часове наред се отдавам на старческа слепота… Не гася ли съзнателно светлините на заобикалящия ме свят, за да виждам по-ясно света на фантазиите си? Злочестникът в тази минута е щастлив… Аз му дарих това щастие… Вижда изгубения си свят, вижда онова, което обича, вижда своята Лейля… Благодарение на моята музика отмива отровата на живота, която сълзите му не смогват да отмият… И само той ли? В тази минута аз правя щастливи и възрастната жена в траур, и малките ученички… Дали жената е загубила някое изящно като водна лилия момиче? Или младеж, станал жертва на катастрофа? Или нежен съпруг, в чиито прегръдки е прекарала най-великолепните дни от живота си — който и да е той, сега тя го вижда, сега живее с него… Малките ученички са щастливи също благодарение на мен. В тази минута аз им показвам въображаемите техни любими, които те може и да не са виждали в живота изобщо. Щастието им в живота вероятно ще се състои от мечтата, която им показвам в тази минута?…“
Старият цигулар бе престанал да свири. Сушата приближаваше, разпиляващите се в морето светлини от пристанището на Каршъяка се отразяваха по бордовете на парахода, сред блъскащите се в колелата на парахода леки вълни бълбукаше звезден извор.
Читать дальше