Решат Нури - От устните към сърцето

Според него и в живота, както в изкуството, средно положение нямаше. Успелите живееха както знаеха, както желаеха, злочестите криеха лишенията си в някой мрачен ъгъл.

На този свят най-много се отвращаваше от хората, които заживяваха край богатите и щастливите и се опитваха да бъдат щастливи с трохите от тяхното щастие. Винаги бе съжалявал и бе се присмивал на орнаментираната завеса, окачена на прозореца на някой най-обикновен клуб, на пръстена върху изхабения от пране и миене на съдове пръст на някоя млада жена. Каква беше ползата от всичко това? Човек трябваше да познава себе си, своето положение, не биваше, доколкото е възможно, да желае непостижимото, а ако му бе невъзможно, би трябвало да укрива дълбоко в сърцето си своя копнеж!

Този възглед, който по-късно се затвърди у Кенан едва ли не като господстваща идея, едва ли не почти като професия, си съществуваше у него, но по-скоро като загатнато усещане, от ранна детска възраст… Още съвсем мъничък, благодарение на това усещане, се бе отказал от всичките си права; заради това усещане бе стоял далеч от богатите си, разглезени братовчеди, от бляскавите среди в Карантина и, най-накрая, тъкмо заради това усещане бе скрил любовта си от Лейля.

Тайните на сърцето си Кенан изразяваше единствено чрез музиката. В ръцете му цигулката стенеше с жива, издълбока скръб, предизвикваща смайването как ли така извира от душата на толкова младо създание.

Инженерното училище бе завършил мъчително, също като гимназията, с цигулката обаче бе понапреднал доста. Не желаеше да се връща в Измир. Защото сега там я нямаше дори майка му. Мелек ханъм бе задомила Афифе за търговец от Сейдикьой и след сватбата се беше преместила при тях.

Понеже в Истанбул нямаше никакви именити познати, трудно бе да се настани на работа някъде. Приятели го бяха посъветвали да се захване с преподаване на музика, бяха му намерили място на преподавател — един-два урока по пеене в средните училища и два-три по цигулка из бедните квартали.

Беше си наел стая в дома на самотна възрастна жена в Бешикташ. В дъжд и кал, от сутрин до вечер с цигулката в ръка обикаляше от училище на училище, от къща на къща.

В училищата не проумяваха нищичко от неговото изкуство. В едно от средните училища беше попаднал на такъв директор, че случеше ли се да се разболее, в съня си виждаше все неговите криви крака, рунтавите му мустаци и мърлявите му дрехи. Този човек незнайно защо бе станал непоносим за Кенан. Отбелязвайки уравновесеността на младия мъж и че не го презира като останалите учители, онзи лека-полека увеличаваше нападките си спрямо Кенан. Присъстваше като досадна муха в часовете му, от време на време се включваше с някоя и друга реплика, отправяйки към Кенан я предупреждение, я препоръка: „Ама моля ви, защо не се чува никакъв звук? Ще се посрамим на юбилейните тържества… Какво представлява, моля ви се, училище «Мимар Касъм»?… Лигите ми потичат… На миналогодишното възпоменателно тържество «Фатих» нашето училище стоеше пред джамията «Света София»… Ние чак от «Света София» чухме марша, който училище «Мимар Касъм» изпълни в името на Всевечния пред училище «Чемберлиташ»… Много ценни учители има, Аллах да ги пази… Децата чак заглушават оркестъра… Вярно, и вие сте способен, ама твърде бавно ги учите… Внимавайте, това е в разрез с нашите принципи… Постарайте се…“

Този господин директор бе уволнил Кенан, тъй като на една официална проява не препасал червено-зелената лента на училището и тъй като избягвал да дава команди, докато пеел високо по улицата марша пред ученическия батальон.

Друг директор, засегнал се, че Кенан не свирил с цигулката на тържеството за сюнета 10 10 Сюнет — обрязване при мюсюлманите. — Б.пр. на сина му, петнайсет дни по-късно беше написал рапорт, в който се жалваше, че „споменатият учител, вместо да повдига и да зарежда духа на младите с национални, патриотични песни, напразно си губи времето с безполезни неща, в противовес на принципите на научното образование“. Инспекторатът по просветата бе възложил проверката на рапорта на прочут със запоите си инспектор. Денят на разследването остана сред незабравимите спомени на Кенан.

Алкохолизмът бе осеял подутото лице на инспектора с мръсни съсиреци кръв, а лилавия му нос — с червени пъпки, бе придал на говора му особено пелтечене и несвързаност. Настанил се в едно кресло в ъгъла, той, от една страна, разпитваше Кенан, от друга — с ножица за ръкоделие подравняваше оръфаните крачоли на панталона си.