Решат Нури - От устните към сърцето

Всяка година Мелек ханъм заминаваше за Бозяка по гроздобер, гостуваше за месец-два в кулата на Саиб паша. По този начин хем ласкаеше Саиб паша, хем подсигуряваше забавления на децата си, задушаващи се в града.

Най-любимият сезон за Кенан бяха последните два месеца на есента. Спокойният, ленив Кенан, който изпитваше отвращение към живота на улицата, който търсеше най-сумрачните и сенчести кътчета, за да се отпусне там с часове, тук се превръщаше в съвършено различно момче. Мургавите му страни придобиваха цвят, тъжната му душа бе навестявана от мъничко радост, изпитваше наслада и в лунните нощи, и в хладните утрини да броди сред лозята, да се въргаля по земята. Същевременно продължаваше обаче да страни от цялото домочадие. За пръв път в своя живот Кенан бе намерил приятел. Приятелят беше Шеми Деде, по-възрастен с четирийсет години. Преселник от Румелия. Пристигнал в Измир преди трийсет и пет години с кошница през рамо и под мишницата с торба, в която се мъдрел неят му. През лятото живееше в Бозяка. Най-близки другари му бяха четири-пет кози. Обикновено с тях разговаряше — обичливо, като с деца.

Хората от Бозяка разправяха, че през една сурова зима преди доста години Шеми Деде бил изпаднал в тежка финансова криза, няколко дни направо гладувал… С никого не споделил състоянието си, но пазачите на околните лозя се досетили и изпратили хляб на Шеми Деде… Той, казвайки, че козите му са още по-гладни от него, нахранил тях с хляба си. Хората от Бозяка приемаха това като доказателство, че разговаря с животните. Намериха се и такива, които твърдяха, че постъпвал тъй, понеже презирал яденето на чужд хляб.

Изтънко усетил силната, неутешима тревога в душата на Кенан, Шеми Деде го беше обикнал като собствено дете, нещо повече — като зрял и опитен приятел. В горещите дни те пълнеха кошницата със сирене, хляб и грозде и, подгонвайки пред тях козите, се спускаха до Арапдере.

Деде познаваше тази дълбока, мрачна планинска клисура като домашната си градина. Там беше открил усоища, никога невиждали слънце.

По обяд над голите лозя се спускаше непоносим пек, скалите заблестяваха със заслепяващо очите, наподобяващо бял пламък трептене, над локвите се разстилаше мъглица.

В такива часове Шеми Деде и Кенан се спускаха по хладните, сенчести пътеки, прескачаха тесни, продълбани от пороите ровини, промъкваха се под скали, от чийто мъх се процеждаше и капеше вода.

Най-често сядаха на мястото, наричано Зейбек Пънаръ. Тук насред кървавочервената, напомняща на открита рана земя имаше огромна скала. Времето и влагата постепенно бяха прояли ръбовете й и под нея бе зейнала хладна, сумрачна пещера. От някакво място в пещерата, което не се виждаше, се разнасяше ромон на вода. Върху покритите с мъх камъни, върху скалите, непрестанно навлажнявани от едри капки, растяха диви треви, тръни с лилави цветове, а в краищата й от тъничките клонки, напомнящи на бръшлян, се провесваха розовите сенници на „скалното грозде“.

Кенан бе от онзи зачезващ вид творци, които затварят живота си в своя необичаен духовен свят завинаги. Той, който в ранната си младост изглеждаше отстрани тъй несмислен, вял, безжизнен, беше открил в своя втори свят нестихващо тайнствено вълнение, полувъображаемо опиянение. За пръв път Кенан успя да проникне в този въображаем свят, докато в Зейбек Пънаръ слушаше как свири на своя ней Шеми Деде. Възрастният му приятел пък беше друг тип смахнат фантазьор. Имаше си навик. Подхванеше ли да свири някоя песен, най-напред казваше текста й и описваше смисъла му: „Гледай, синко, луната изгрява… И влюбената луна хваща пътя на босоногата, с непокрита глава любима… Любимата вече трябва да се пробуди… Защото отсъстващият от съня й любим присъства в прегръдката й… Ти още не знаеш, Кенан… Човек затъжи ли се много за любимата си, той не вижда нищо друго, освен мечтаното лице. Представяй си сега всичко това и слушай… Инак, синко, ще чуваш като козите ми…“

Деде не пропускаше тълкуванията дори когато предстоеше да импровизира без текст, без думи класическа инструментална турска музика, дори когато се канеше да изрази чрез нея едно-единствено чувство: „Гледай, сега за теб ще извикам овцете… Затвори очи… От отсрещната планина ще се спуснат стада… При изворите любимите ще пият сладостно вино… Влюбените ще миришат, както се мирише зюмбюл, косите на изгорите си. Докато свиря, мисли за това. Вдъхвай мириса на зюмбюлите…“

През есента започваше да се заоблачава, по небето заброждаха облаци, пред вятъра се разлетяваха листа… Полюляваха се пожълтелите асми и плодовете по клонаците на вече съхнещите дървета, съхнеше върху рогозките на земята сякаш позлатеното грозде, по пътищата несекващо се нижеха каруци, кавалкади от впрегатни коне, претоварени с пълни кошове грозде. Тъкмо в тия последни дни Бозяка се разведряваше. Наоколо не се чуваше друго, освен веселие, смях, песни. До зори в лозята ечеше музика, играеха се хора, по пътищата се разминаваха хора с факли.