Решат Нури - От устните към сърцето

Кенан не успя нито веднъж, без да се разтрепери, да погледне в големите, присвити очи с подпухнали клепачи на своя най-възрастен вуйчо. Беше тихо, безмълвно, плашливо дете. Заради хилавото си телце и слабичкото, изфинено личице изглеждаше по-малък за възрастта си. Чувствителността му беше болезнена. Възприемаше случващото се наоколо с деликатността на препатилите възрастни хора. Но се въздържаше да разкрива душата си пред останалите. Дори майка му не успяваше да разбере какво точно изпитва неговото детско сърце.

Понякога съвсем безпричинно прегръщаше майка си през врата и засипваше с целувки страните й, очите й, ръцете й. В подобни мигове Мелек ханъм забелязваше прекомерната му нежност и сълзите, запълнили сините му очи. Попиташе ли го за причината, Кенан не можеше да отвърне нищо. Защото самият той не проумяваше причината. Някаква странна, идеща отвътре необходимост, нещо като да те обори сънят или като да ти се припие вода.

Да беше друго дете, положението му в конака сигурно би предизвикало неуважение към него. Кенан обаче, тъй като се боеше да не бъде оскърбен, странеше от всички, отбягваше да общува с разглезените си братовчеди. По собствен избор се беше отказал от всички права, които ти дава детството. От никого не поиска нищо, не се оплака никога пред никого.

Не се оплакваше, сполетеше ли го несправедливост, а свеждаше глава в гнетящо мълчание. Когато обаче някой се държеше мило с него, когато му стореше добрина, отвръщаше с обичлива благодарност. С това си поведение пробуждаше у околните уважение, примесено със съчувствие, и почти успяваше да ги накара да го зачитат.

Един от най-горчивите му детски спомени бе свързан с деня, когато с майка си и сестра си напусна конака на вуйчо си. Беше на единайсет. Една зимна утрин разтърсиха ръката му, измъкнаха го от леглото и, още замаян от съня, го отведоха в стаята на вуйчо му.

От джоба на Саиб паша откраднали скъп златен часовник. Един от разпитаните заранта прислужници заявил, че забелязал Кенан пред вратата на вуйчовата му стая. Този незначителен факт се оказа достатъчен, за да бъде обвинено момчето. Нима беше грях да бъде заподозрян от останалите живеещият в дома им син на един съдебно регистриран, на един споминал се нейде в затвора крадец?

С все още сънените си очи и с телце, изглеждащо още по-хилаво в пижамата, Кенан затрепери, покорно свел глава пред вуйчо си.

Мелек ханъм бе застинала до вратата — на фона на черните одежди лицето й изглеждаше ледено като на мъртвец — и не се намесваше.

Саиб паша днес не беше суров и груб. Тъкмо напротив, думите му бяха тежки, смазващи, унижаващи:

— Твърде отрано почна, момче… Май си решил да си спомняш баща си на всяка цена с опрощение… Все пак можеше да поизчакаш още четири-пет години… Или се уплаши, че дотогава у нас няма да е останало нищо, което да носи бърза и лесна печалба? Ама че човек… Добре, че е златната гривна, останала ти е като наследство от баща ти… Няма ли на света друг глупак за ограбване?

Кенан не отговаряше на горчивите като отрова думи на вуйчо си, не го поглеждаше в лицето. Само от време на време разперваше своите потрепващи възслаби длани, сякаш за да покаже, че не той е взел часовника.

— Погледни се. Така стоят пред съда виновните… Ти, синко, сега не се плаши от мен… Макар да съм ти вуйчо, не мога да те спася от бедата… Не е по силите ми и да те притискам… Само че пътят, по който си поел, съвсем скоро ще те изправи пред държавните съдилища… И бой има, и затвор има, а продължиш ли, и бесило има… Заедно с теб и ние ще станем за срам… Хайде, достатъчно се помайва… Измъкни часовника от там, дето си го забутал.

Кенан понечи да каже нещо. Ала брадичката му трепереше, от бледите му устни не излизаше звук. На няколко пъти, притваряйки очи, поклати глава, сякаш за да промълви „добре“. И преплитайки крака, напусна стаята.

От мястото, където стоеше, Мелек ханъм не успя да възпре своя страдалчески, кротък вопъл, очите й се препълниха със сълзи, току закриваше лицето си с ръце.

Саиб паша сбърчи вежди и без да поглежда сестра си в лицето, отсече:

— Къде, момичето ми, ще падне крушата, ако не под крушата?… Природен закон. Напразно упорствахме толкова. Виждаш, причини го и на нас, и на себе си…

Вратата изскърца лекичко. Кенан влезе с овехтяла кадифена кутийка за медали в ръка. С разтреперените си ръце опита да отвори капака й, но не смогваше. На няколко пъти я изтърва на пода…

Без да го поглежда в лицето, Саиб паша грабна кутийката, отвори я. В нея се намираше друг часовник, малкият позлатен часовник, останал на Кенан като наследство от баща му.