Решат Нури: От устните към сърцето

Но не този бе грехът на младия служител в очите на Селяхаттин ефенди. Младежът от Истанбул, макар и лекомислен понякога, бе трудолюбив. Прекалено обаче му допадаха забавленията. И тъй като свиреше чудесно на уд 6 6 Уд — източен струнен музикален инструмент. — Б.пр. , често го канеха на какви ли не гощавки и разпивки.

Още същия ден Селяхаттин ефенди и синовете му го прогониха. Не по-добре се отнесоха и с Мелек, изпратиха я за шест месеца да гостува на леля си в Сьоке. Надяваха се така да принудят момичето да забрави безнадеждната си, безумна любов, а Измир да забрави грозната случка. Само че резултатът се оказал различен от предположенията им. Наил успял да си намери служба в Денизли. Сетне, подпомаган от съпругата на свой съученик, почнал да праща сегиз-тогиз писма на Мелек, като получавал и отговори от нея.

Момичето пишеше как не може да забрави Наил, как с всеки изминал ден го заобичва все повече, как за никого, освен за него, не би се омъжило, как заради него било готово на всичко.

Тъкмо когато възрастният търговец се наканил да прибере дъщеря си обратно в Измир, получил телеграма от Сьоке. Мелек и Наил били избягали заедно, дори се били оженили в дома на селски имам.

Саиб, големият син на Селяхаттин ефенди, предлагаше да намерят начин Наил да бъде арестуван, най-малкият син Хилми — опетнената им чест да бъде измита с кръв. Възрастният им баща и останалите му синове обаче не споделяха същото мнение. Момичето беше опетнило и тях, и себе си. От тук нататък щяха да я смятат за мъртва и никога повече нямаше да споменат името й.

Селяхаттин ефенди бе устоял докрай на решението си и не бе пожелал да види дъщеря си дори на смъртния си одър две години по-късно. Подели богатството си между четиримата си синове, а на Мелек не остави друго, освен една къщурка в Тилкилик и обущарския си дюкян в Кемералтъ.

Независимо от усърдието й, независимо от саможертвата й, този брак така и не успя да дари Мелек ханъм с онова щастие, на което толкова се беше надявала. Превърна се в поулегнала за младата си възраст жена. Не я привличаха разкошът, луксът, гизденето. Нито за миг не съжали за богаташкия живот, който бе изоставила, за пожертваните надежди. Утешаваше се с любовта на съпруга си. Не забелязваше мизерията на селската им къща с тъкани пердета, с нисък и окаден таван, не изгуби кураж и в най-тежките дни.

Наил се оказа младеж със зла участ. Не че бе лош и безсърдечен човек. Направо се топеше като свещ, гледайки сред цялата тая мизерия жена си и децата си, родени с разлика помежду им от осемнайсет месеца.

Проклинаше се, че замаян от първите любовни трепети, не бе успял да предугади настоящето. Бе се сбогувал с природното си лекомислие, с порочните навици. Претрепваше се от работа, само и само да зърне за миг съпругата и децата си щастливи. Злата участ обаче не го изоставяше и малкото семейство от ден на ден затъваше във все по-голяма нищета. Тръгнаха да обикалят едно по едно градчетата в област Айдън. Сменяше непрекъснато и службата, и селището, ала никъде не успя да се задържи на работа.

Сред тая нищета Кенан бе навършил седем, а Афифе караше петата си година. Убеденият, че не ще успее в нито едно начинание Наил се беше превърнал в черноглед, тъжен, мрачен човек. За да удави мъката си, подхвана пиенето наново, все повече и повече подкопаваше не само морала си, но и здравето.

И тъкмо по него време, най-неочаквано, положението на семейството се подобри. Наил взе да припечелва повечко, изглеждаше по-жизнен, но и по-раздразнителен.

Само че благополучието им не трая дълго. Една нощ в дома им нахълтаха жандармеристи и без да изтъкват каквото и да било основание, го отведоха.

На следващия ден съобщиха на Мелек ханъм, че съпругът й е обвинен повторно. Този път не се оказа клевета; оказа се обикновена, дръзка кражба.

Наил си го признаваше откровено, почти равнодушно: „Невъзможно беше да се живее по друг начин… Семейството ми щеше да умре от глад…“ — повтаряше той.

Въпреки признанията му съдебният процес се проточи с месеци. Мелек ханъм остана на улицата с две деца на ръце. Месеци наред се сблъскваше лице в лице с най-непоносимата мизерия.

В затвора Наил просто пощуря от мъка, от безнадеждност; когато жена му и децата му идваха на свиждане в затвора, само плачеше.

По настояване на Наил Мелек ханъм написа писмо на братята си, умоляваше ги да пожалят не нея, а дребните й дечица.

Сега обаче и тяхното положение не бе вече като предишното — средните й братя Неджип и Месут се били провалили с участието си в някаква търговска сделка. Най-малкият й брат Хилми разпродал каквото имал и зачезнал в Истанбул.