Решат Нури: От устните към сърцето

Три-четири години не чувах нищо за него. Неотдавна обаче разгърнах някакво европейско списание. Вниманието ми привлече една снимка, човекът на нея ми заприлича на Кенан… Зачетох текста под снимката: „Младият и уважаван турски виртуоз Хюсеин Кенан“. В списанието открих критически отзив, ставаше дума за негов концерт. Кенан притежавал огромен талант, а най-впечатляваща била частта от концерта с авторските му композиции…

Беше по времето, когато истанбулските вестници нямаха нито средства, нито клюкарски колонки. В един от тях бяха преведени няколко материала за Кенан. Виждайки това, и останалите вестници се втурнаха да посвещават колонки на него. Щом Европа говори за таланта и значимостта на даден човек, няма място, естествено, за съмнения спрямо него… Най-неочаквано въздигнаха до небесата неизвестния творец, живял сред нас години наред в бедност, превърнаха го в недостижим гений. Не че Кенан е от хората, които биха живели в сянка. Но и не вярвах на приказките, че бил гений. Огромният успех на „Тъгата на ориенталската нощ“ още повече разнесе славата му… Нямате представа колко се гордее с него сега Саиб паша, същият, дето разправяше как Кенан сто на сто щял да пропадне, и му даваше три години срок за това. Наскоро в едно измирско списание публикуваха снимка и на пашата. Направо се задавих от смях, когато прочетох текста под нея: „Негово превъзходителство Саиб паша, достопочтеният кмет на нашия град и вуйчо на композитора Хюсеин Кенан“.

По настояване на вуйчо си Кенан дойде за два-три месеца в Измир… Време, през което щял да довърши последната си творба… Вчера сутринта се отби при мен… Поинтересувах се какво представлява новата му композиция… Опера по либрето на сирийски поет, с когото се запознал в Париж… Нея сега композирал… Сюжетът й е почерпан от великолепна история от времето на Харун ар-Рашид 1 1 Харун ар-Рашид (786–809) — халиф от династията на Абасидите. По негово време Халифатът достига своя разцвет. Образът на Харун ар-Рашид е идеализиран в приказките „Хиляда и една нощ“. — Б.пр. … Успее ли да приключи успешно творбата си, Кенан ще се превърне в прославен музикант на нашето време.

Вефик паша и Джавидан бяха изслушали думите му с огромен интерес. Възрастният принц, подръпвайки космите, те можеха дори да бъдат преброени, на рядката си брадица, изрече:

— Скъпи приятелю, никога не ще забравим гостоприемството ти… Знаеш ли обаче кое можеше да ни направи дваж по-доволни? Ако беше поканил и този заслужаващ внимание младеж…

Джавидан горещо подкрепи баща си.

— Щяхме да бъдем невероятно доволни, ако се бяхме запознали с този младеж…

Стопанинът на дома се усмихна.

— Ваша воля — отвърна той. — Нищо не е изгубено… Утре вечер ще поканим и него. Ако настоявате, би могло да стане и сега… Не е далече… Ще пратя Зейнел да го помоли да дойде…

Идеята беше прекрасна. Баща и дъщеря обмениха радостни погледи.

Присвил очи, Вефик паша настани показалец между веждите си. (Винаги правеше така, щом биваше осенен от сполучлива идея.)

— Би могло да се направи и нещо по-шик… Да атакуваме младия виртуоз още сега. Представи си, Джавидан, и притеснението, и вълнението, които нашата визита би предизвикала у младия творец.

Вефик паша потреперваше от предвкусването на чуждото вълнение и изоставяйки турския, мина на френски:

— От декора на този свят на феите изникват посред нощ двама души… Принц и принцеса. Емоциите разтърсват нервната система на младежа… Емоции, които няма начин да не се отразят и върху неговата опера.

Пазачът Зейнел закрачи пред тях с тояга в ръка и те бавно поеха през лозята. Лозовите чукани се простираха в далечината като редуващи се черни талази, осветените от луната локви по голата земя припламваха и гаснеха с невъобразими, драгоценни отблясъци.

През дървена порта в края на лозето излязоха на буренясал и тесен път. В пресъхналите трънаци прошумоляваха гущери, щурците подлудяваха околността с неотразимото си цвърчене.

Морният, жежък аромат на лозята обгръщаше като облак диханието им, замайваше като топло вино главите им.

Бяха поспрели на място, откъдето се виждаше долният широк междуселски път. Джавидан посочи на баща си отдалечена точка на пътя.

— Гледай, тате… Онези сенки там не са ли хора?

Вторачиха се в соченото от момичето място.

От отсрещната страна на пътя се задаваше странна група от по-ниски и по-високи силуети, най-отпред различиха магаре.