Решат Нури: От устните към сърцето

А, ето и още един нов сорт… „Асма-фурма“… Напомня леко на фурма не само по очертанията си и по лъскавия си прашистобял цвят, а и по вкуса си… И едно малко отклонение… Живея, на теб бих могъл да се доверя, с една тайна надежда, с една голяма страст… Живея с надеждата да сродя гроздето и цветята, да даря на природата нов закон за бракосъчетаване… Представи си само плодовете на подобно бракосъчетание… Плод, сътворен, примерно, от ей този „Лунен изгрев“, сорт, наподобяващ пъстроцветните планински кристали, и от теменужката или розата… Грозде, чийто вкус ти навява аромат на теменужка или на роза… Виждаш, и аз съм поет, ваятел съм, вдъхнал живот на скулптурата…

Вефик паша се заливаше от смях и макар преди малко да бе обявил, че не е в състояние да хапне дори и едно зърно, заставаше пред всяка чиния, поемаше я в ръка, насочваше я към лампата и опитваше по няколко зърна грозде от всяка.

Принц Вефик паша и Мюнир бей се познаваха от доста отдавна. Преди четирийсет години семействата им, едното от Измир, другото от Египет, ги бяха изпратили да се изучат в Париж. Там двамата младежи заживяха, тъй да се каже, заедно, като по малко поработваха и повечко се забавляваха. Спомените им оттогава бяха такива, че скрепяваха връзката помежду им все повече и повече с годините. Една по-сетнешна случайност ги събра в Истанбул наново. Приятелството им повъзкръсна, тъй като пет години и двамата бяха членове на Държавния съвет. В крайна сметка Мюнир бей се озова в Лондон като съветник в посолството. Вефик паша пък ежегодно отскачаше до Англия за по няколко месеца, тъй че често се виждаше с приятеля си.

Принц Вефик беше благороден, изискан и склонен към гуляйджийството мъж. Духът му не бе устремен към големите цели, към големите идеи. Възприемаше се като човек с широки възгледи, който не би се превърнал в роб на своята работа, като човек с творчески дух, който не би се примирил с еднообразието на живота.

След смъртта на съпругата си не подхвана никаква сериозна дейност и, заедно с малката си дъщеричка, тръгна да обикаля държава след държава. Стараеше се да не пропусне нито един сезон на изисканите, разположени край вода градове, нито едно от прочутите конни надбягвания и най-вече — изложбите и театралните постановки. В посещаваните от него места се движеше сред хората на изкуството и възприемаше общуването си с тях като добродетел. Благоразумните му роднини не одобряваха подобно поведение и твърдяха, че е безделник с повърхностен морал, интересуващ се от изкуството. Когато подобни клюки достигаха до ушите му, той се усмихваше презрително и импозантно отсичаше: „Знатният произход на изкуството е несравним със знатния произход на когото и да било… С титлата безделник, който се интересува от изкуство, се гордея повече, отколкото с останалите си титли.“ Изглеждаше притеснен, когато се заговореше за знатен произход и родословие, когато се обръщаха към него с „принце“; тогава придобиваше вид на човек, изпълнен с отегчение и пренебрежение. И все пак не се примиряваше със ситуациите, в които не ставаше ясно „кой е“. Ако на някоя случайна сбирка се срещнеше с непознати, правеше всичко възможно да научат „кой е“, направо се изтормозваше. Научеха ли обаче, че е принц със синя кръв, слизаше до нивото на новите си приятели, дори ги умоляваше да забравят кой е. При него се отбиваха за някоя „идея“ както бедни рисувачи на „мъртвата природа“, създаващи за стените на ресторанти и кафенета картините си с дини, чепки грозде, с риби и омари, така и прокудени от оркестрите си заради лошо пиянство пътуващи музиканти. Освен своите идеи и схващания за изкуството Вефик паша им подхвърляше и по някоя пара.

Накъдето и да потеглеше, помъкваше със себе си дъщеря си Джавидан, портативната си аптечка и безценната си колекция от броеници. Тъкмо поради този „висш безделнически“ живот на бързи обороти принцеса Джавидан не получи нужното образование и възпитание. И тя като баща си симулираше познания и финес; и тя употребяваше изкуството като скъпоценен накит. Но наред с красивото си лице, притежаваше богат и притворен ум. Съумяваше доста добре да капитализира всевъзможните, къде неоснователни, къде разкрасени кроежи и клюки в средите на изкуството, подхвърляни от списанията и книгите, и впуснеше ли се в разговор, не позволяваше никому, също като баща си, да направи и опит да смъкне маската й.

Мюнир бей беше човек простодушен, благоразумен, но и малко в повечко откровен. Иронизираше поприкрито и с мяра присъщите на бащата и на дъщерята показност и дилетантщина по отношение на изкуството. Обичаше обаче и двамата. Бе истински враг на тяхното перчене, ала откриваше колко са щастливи да заблуждават повече себе си, отколкото другите, и съзираше в самохвалството им наивна, простодушна искреност.