Решат Нури: От устните към сърцето

— Какво е това?…

Този път Кенан се осмели да повдигне глава. Извърна към вуйчо си очи, премрежени от натежалите в миглите сълзи, и събирайки, за да не се разридае, цялата сила на мъничкото си сърце, продума:

— На мястото на онзи вземете този, вуйчо паша… Не ми се сърдете… Вашият часовник, Бога ми, не е у мен.

След няколко минути съпругата на Саиб паша донесе търсения часовник. Часовникът бил изпаднал от разпралия се джоб на жилетката в подплатата.

Обляна в сълзи, Мелек ханъм хвана детето си за ръка.

— Достатъчно ви измъчихме, бате… Простете ни. Нека се върнем аз и децата в моята къща в Тилкилик… — изговори тя.

Саиб паша бе положил доста усилия, за да я разубеди, каза й, че пак ще съжалява, ако не се вслуша в думите му. Животът обаче бе дал на Мелек ханъм горчиви уроци. Светът бе необозрим. Знае ли човек, някой ден може би отново би опряла до брат си? Ето защо беше непоколебима в решението си. Пък и впрочем, отдавна си го бе наумила. Колкото и спокоен да бе животът в конака, все напомняше на гостуване и по никакъв начин не задоволяваше нуждите й на домакиня, на майка на семейство.

За да се разделят с добро, за да не гневи брат си, тя му заговори убедително, мило:

— Ти си ни като баща, бате… Окажем ли се в затруднено положение, пак ти ще ни се притечеш на помощ… — изрече тя и тези й думи доставиха радост на брат й.

Заживяха в собствения си дом по-бедно, но по-спокойно и по-щастливо. Къщата с трите маломерни стаички се намираше в края на тясна, сумрачна улица. Почистиха миниатюрната градина, разкрасиха я с цветя.

Кенан посещаваше средното училище на улица „Бейлер“. Лека-полека израсна на височина, а лицето му се поразхубави. От баща си бе взел мургавото, ала с по-мек оттенък нервно, изящно лице с фини черти, от майка си — тъмносините очи и прекрасните бели зъби.

Унаследеност, която, докато беше малък, изглеждаше като закачлива игра на природата. У онези, които го наблюдаваха, той предизвикваше, колкото и миловидно дете да беше, спонтанна усмивка. Тъмносините очи и блестящите бели зъби някак не хармонираха със слабичкото, мургаво личице.

В лика му обаче, покрай свежестта на ранната младост, се открояваха ред красиви неща. Мургавата му кожа притежаваше приятна прозирност, а сините му очи, изящните тъмни устни и блестящите като седеф зъби придаваха на лицето му особен чар.

И все пак не се беше отървал от предишния си боязлив, скован, мечтателен нрав. И в училище, както в конака, странеше от останалите деца, принуждавайки със същото онова деликатно, стеснително достойнство своите поразхайтени, нагли съученици да го зачитат.

Улицата не го привличаше. Единствено, когато някоя привечер времето бе подходящо, се изкатерваше с майка си до Топалтъ или до Кадифе Калеси. Не беше ученолюбив, не изпитваше кой знае какъв интерес към уроците. Помагаше на майка си в домакинството, отръки му идеше бродирането на гергеф. Съседите смятаха, че прилича на момиче повече от Афифе, отглеждана като глезено девойче.

Все още, както и като малък, бе труднодостъпен. Все още майка му не знаеше какво би желал да му купи.

Едно-едничко нещо на света можеше да наруши притесненото му мълчание, можеше да пробуди в душата му вълнение и сродни на страстта емоции: музиката…

В околността, близо до къщата им, се намираше старо Теке. Всяка понеделнишка вечер, след религиозния обред, там се отделяха и минути за музика.

Кенан усещаше как изживява с цялата си душа тези вечерни богослужения и с нетърпение ги очакваше.

Имаше един възрастен майор, който, в ръката с фенер, заслонен с мушама, и с излинял шинел на гърба си, пристигаше от доста отдалечен квартал — почитаха го всички, разправяха, че бил прочут изпълнител на уд.

Започнеше ли да свири, Кенан направо се забравяше в някой кът, очите му се зарейваха в мрака на гробището отвън; заживяваше в свят, абсолютно различен от света, който му беше познат.

В един ъгъл стоеше захвърлен старият, по-раздрънкан уд на баща му. От време на време, под въздействието на тия влияния, го вземаше в ръце и се опитваше да изсвири познатите му мелодии. Но удът, който в ръцете на възрастния майор изразяваше езика на угрижените хора, нищо не му проговаряше. След първите си опити се беше отчаял и бе наново захвърлил в ъгъла раздрънкания уд на баща си…

За уроци да не говорим, нямаше дори кой да настрои инструмента. Понеже бе стеснителен и горд, не можеше да се обърне към другите, към този възрастен майор например. Чуеха ли, че изпитва подобно желание, сто на сто щяха да се присмеят, нищо чудно и да го наскърбят.