Решат Нури - От устните към сърцето

— Няма как да се промушите, Кенан бей… За вас път няма, докато не ми кажете защо ми се сърдите…

Усмихнат, Кенан й отвърнал:

— Че по каква причина бих могъл да ви се сърдя?

Лейля взела да кърши върховете на тръните с чадъра си, присвила устни, нацупила се:

— Държите се студено с мен… Вече изобщо не ме обичате…

Думи, изплъзнали се от устата й с детинска чистота.

Кенан свел глава и отвърнал със спокоен, ала проникновен глас:

— Така ли мислите, Лейля ханъм?

Тези думи бяха първото и последно признание за безумната му любов към Лейля. Лудо влюбен бе от известно време в това малко момиче. Безумна любов, породена от големите черни очи на Лейля. Бе убеден, че друга на света не ще обикне, че ще умре с болката по нея в сърцето си, с видението й в очите си. Харесваше състоянието си, положението си на възрастен, който се е предал на тази черна безнадеждност като дете. Размишлявал бе нощи наред. Нямаше изход, нямаше надежда. Да пожелае това изискано, красиво момиче бе като да пожелае някоя звезда. Научеха ли какво мисли за нея, кой знае колко щяха да му се присмиват. Възможността Лейля да усети нещо го плашеше като смъртта. Бе твърде горд. Болката щеше да е непоносима, ако толкова обичаната от него Лейля започнеше да се забавлява с неговата злочеста, безумна любов.

С часове преброждаше пътищата, по които предполагаше, че може да мине младото момиче. Зърнеше ли го обаче — или свърваше от пътя си, или свеждаше глава.

Лейля отдавна бе усетила безумната му любов, само че изобщо не възнамеряваше да й се надсмива. Тъкмо напротив, и тя харесваше Кенан, сред всички останали младежи предпочиташе неговото фино, мургаво лице и свенливите му сини очи.

След случайната среща край пътя Лейля окончателно скъса със съмненията, че той я обича. И тя, досущ като съседските девойки, копнееше да се залюбят с Кенан и, измъквайки се за малко от къщи, да се заразхожда в лунните нощи под ръка с него. Кенан обаче с неразбираемо упорство не й правеше открито предложения и тя не спираше да плаче, молейки се той „да се откаже от тия детинщини“.

Последната им среща бе в лозето, два дни преди Кенан да замине за Истанбул… Лейля така и не се сдържа и затулвайки очите си с кърпичка, се разплака:

— Ще ми пишеш, нали, Кенан?

— Не… Невъзможно е…

— След няколко години, като станеш инженер, ще ме поискаш, нали, Кенан?

— Защо говориш така, Лейля ханъм?

— И ти ме желаеш, нали, Кенан?

— …

— Защо не отговаряш?

— Не плачете, Лейля ханъм… Та аз достоен ли съм за вас?

— Нека майка ти ме поиска от мама… Начаса ще се сгодим.

— Аз ли, Лейля ханъм? Аз ли да ви поискам?

Сега бе негов ред да се разридае, извърна глава, за да прикрие сълзите си. С горещите си като огън ръце Лейля бе обхванала китките му. Изгаряше от копнеж да се отпусне за миг в прегръдката му. Въпреки цялата лудост на своята безнадеждна любов Кенан изостави Лейля и плачешком избяга от нея. Самоотвержената, присъща на зрял човек постъпка, бе извършена всъщност от едно седемнайсетгодишно момче.

Следващата година, когато се върна в Измир за ваканцията, Лейля вече се беше сгодила за Джемил, големия син на вуйчо му. По-безнадеждно не можеше и да стане. Впрочем той бе погребал безумната си любов още миналата година. Плакал бе за Лейля, колкото му позволяваха силите да плаче. Съжаляваше само за едно: „Може би никога повече няма да се влюбя… Защо, когато това ме споходи, поне веднъж не хванах Лейля за ръцете?“ — кореше се той.

След време първата безумна любов на Кенан поугасна, но следата от нея, отпечатъкът й във вид на скритна и хронична тъга се бяха съхранили с години. На двайсет вече се бе превърнал в затворен, равнодушен младеж.

В училище имаше приятел, казваше се Джеват. Не съществуваше никаква прилика между характерите им, навиците им, дори насладите им. Джеват бе любовчия, бе весело, умно и изискано момче. Въпреки това си бяха допаднали.

Джеват се мъчеше да поразведри и поразвесели своя приятел, да го накара да прояви поне някакъв интерес към живота. Всичките му усилия обаче отиваха напразно.

Понякога му казваше: „Ти не си безчувствен, Кенан… За да се проумее това, не е нужно дори да се чуе как свириш на цигулка… Достатъчно е да се вгледа човек в поведението ти, в лицето ти… Защо тогава нищо не те привлича?… Защо нямаш никаква цел?“

А Кенан повдигаше с безразличие рамене и отвръщаше с неизменната си отнесена усмивка: „Знам ли? Такъв съм се родил!“

Кенан не се бе родил такъв. Неговата цел, неговата жажда за живот бяха тъй огромни, че беше трудно да се осъзнаят. Само че без време беше повярвал, че животът му ще премине в бедност и несрета, и се бе разгневил на живота. Изпитваше отвращение към полущастието. Намираше за жалко да поднасяш към устните си чаша, която няма как да изпиеш.