Ян Мартел - Животът на Пи

— Какъв тип кожена обувка?

— Най-обикновен тип.

— Какво означава това?

— Обувка с връзка, метални дупки и език. Със стелка отвътре. Най-обикновена.

— Какъв цвят?

— Черен.

— В какво състояние?

— Поизносена. Кожата е гладка и мека, приятна на допир.

— А миризмата?

— На топла ароматна кожа.

— Трябва да призная… Трябва да призная, че звучи изкусително!

— Няма да стане.

— Защо?

Мълчание.

— Отговори ми, братко!

— Нямам обувка.

— Нямаш обувка?

— Не.

— Много тъжно.

— Изядох я.

— Изял си обувката?

— Да.

— Вкусна ли беше?

— Не. Цигарите вкусни ли бяха?

— Не. Не можах да ги изям докрай.

— И аз не изядох докрай обувката.

— Имало едно време един банан. Той растял. Растял, докато станал голям, твърд, жълт и ароматен. После паднал на земята, някой го намерил, изял го и се почувствал по-добре.

— Съжалявам. Съжалявам за всичко, което съм казвал и вършил. Аз съм безполезен човек — избухна корабокрушенецът.

— Какво говориш? Ти си най-ценният, най-прекрасен човек на света. Ела, братко, ела да се съберем и да се порадваме взаимно на компанията си.

— Да!

Тихият океан не е подходящо място за гребци, особено когато са слаби и слепи, когато лодките им са големи и тромави и когато вятърът не им влиза в положението. Моят брат по съдба ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Минаваше ту отляво, ту отдясно, ту пред мен, ту зад мен. Но накрая успяхме. Лодките ни се доближиха с тъп удар, по-сладък за ухото дори от удара на костенурка в корпуса. Той ми хвърли въже и аз привързах лодката му към своята. Разперих ръце да го прегърна и зачаках неговата прегръдка. Очите ми бяха пълни със сълзи, усмихвах се. Той стоеше точно пред мен и присъствието му ме озаряваше въпреки слепотата.

— Мили братко! — прошепнах аз.

— Тук съм — отговори той.

Чух слабо ръмжене.

— Братко, забравих да ти кажа нещо.

Той тежко се стовари върху мен и двамата паднахме върху брезента и средната пейка. Ръцете му се протегнаха към врата ми.

— Братко — заговорих аз, задъхан от задушаващата му прегръдка, — сърцето ми ти принадлежи, но ти предлагам бързо да се оттеглим в друга част на скромната ми лодка.

— Много си прав за сърцето! — каза той. — И за черния дроб, и за месото!

Почувствах как слиза от брезента на средната пейка и — фатална грешка — стъпва на дъното на лодката.

— Не, не, братко! Недей! Ние не сме…

Опитах се да го издърпам нагоре. Уви, беше твърде късно. Преди още да съм произнесъл думата „сами“, аз отново останах сам. Чух само изтракване на зъби, падане на очила и в следващия миг моят скъп брат закрещя в лицето ми, тъй както никога не бях чувал човек да крещи. Ръцете му пуснаха врата ми.

Това беше ужасната жертва, която поиска Ричард Паркър. Той ми даде живот — моя собствен, — но в замяна взе друг. Оглозга месото от човешкия скелет и схруска костите. Мирисът на кръв изпълни ноздрите ми. В този момент нещо в мен умря и никога повече не се върна към живот.

Качих се в лодката на брат си. Започнах да я изследвам пипнешком. Открих, че ме е излъгал. Имаше малко месо от костенурка, глава от златна риба и дори — изключително ценно лакомство — трохи от бисквити. Имаше и вода. Всичко това отиде в устата ми. Върнах се на лодката си и отвързах неговата.

От дългия плач очите ми се почувстваха по-добре. Малкото прозорче в горния ляв ъгъл на зрението ми леко се открехна. Започнах да плакна очите си с морска вода. С всяко следващо изплакване прозорчето се отваряше все повече и повече. След два дни зрението ми се върна.

Гледката, която се откри пред мен, беше такава, че за малко ми се прииска да бях останал сляп. Разкъсаното разчленено тяло лежеше на пода на лодката. Ричард Паркър си беше направил обилно угощение с него, без да пощади дори лицето, затова аз така и не разбрах кой е бил моят брат. Изкорменото му туловище със счупени ребра, извити като корпуса на кораб, приличаше на умален макет на лодката — толкова изядено, окървавено и страховито беше.

Трябва да призная, че придърпах с харпуна една от ръцете и използвах месото от нея за стръв. Трябва да призная още, че подтикнат от крайната си нужда и лудостта, към която ме бе тласнала, аз ядох малко от месото. Имам предвид малки късчета, тънки ивици, които бях приготвил за харпуна, но след като слънцето ги изсуши, те заприличаха на обикновено месо от животно. Пъхнах ги в устата си, почти без да се усетя. Трябва да разберете, че страданието ми бе непоносимо, а човекът беше вече мъртъв. Престанах да ям от него веднага след като улових риба.