Ян Мартел - Животът на Пи

Аз се разсмях. Така си и мислех. Не ми се причуваше. Не бях полудял. Ричард Паркър ми говореше! Пустият му хищник! Толкова време прекарахме заедно и той избра да ми проговори час преди да умрем. Фактът, че мога да водя разговор с тигър, ме въодушеви. Тутакси ме обзе вулгарно любопитство, като онова, което почитателите на филмови звезди изпитват към своите идоли.

— Любопитно ми е… можеш ли да ми кажеш… някога убивал ли си човек?

Съмнявах се. Хищници, които разкъсват хора, се срещат също толкова рядко в животинския свят, колкото убийци сред човечеството, а Ричард Паркър бе уловен още като бебе. Но кой можеше да знае дали майка му не е разкъсвала човек, преди Жадния да я хване?

— Що за въпрос! — отговори Ричард Паркър.

— Струва ми се разумен.

— Така ли?

— Да.

— Защо?

— Защото се ползваш с особена репутация.

— Така ли?

— Разбира се. Не го ли осъзнаваш?

— Не.

— Е, нека ти изясня нещо, което явно не ти е ясно: ти се ползваш с репутация на убиец. Е, убивал ли си човек?

Мълчание.

— Хайде, отговори ми.

— Да.

— О! Косата ми настръхна. Колко?

— Двама.

— Убил си двама?

— Да. Мъж и жена.

— Едновременно ли?

— Не. Първо мъжа, после жената.

— Ти си чудовище! Бас държа, че ти е било много приятно. Сигурно виковете им са ти се сторили доста забавни.

— Не съвсем.

— Хубави ли бяха?

— Дали са били хубави ?

— Да. Не се прави на глупак. Вкусни ли бяха?

— Не, не бяха вкусни.

— Така си и мислех. Чувал съм, че повечето животни не харесват този вкус. И защо ги уби?

— Необходимост.

— Чудовищна необходимост. Изпитваш ли съжаление?

— Трябваше да избирам — или аз, или те.

— Това е необходимост, изразена по най-прост аморален начин. Но сега не съжаляваш ли?

— Трябваше да реагирам на момента. Такива бяха обстоятелствата.

— Инстинкт, нарича се инстинкт. Все пак не отговори на въпроса ми: сега не съжаляваш ли?

— Не се замислям за това.

— Животно по дефиниция. Такъв си ти.

— А ти какъв си?

— Човешко същество, ако не знаеш.

— Ама че надуто изказване!

— Това е самата истина.

— Значи ще хвърлиш първия камък, така ли?

— Ял ли си някога утапам?

— Не, не съм. Но ми е интересно. Какво е утапам?

— Толкова е хубаво!

— Звучи вкусно. Обясни ми по-подробно.

— Утапамът често се прави от останала смес за палачинки, но рядко нещо направено от останки може да бъде толкова вкусно.

— Вече си представям вкуса му.

Аз заспах. Или по-скоро изпаднах в предсмъртен делириум.

Но нещо не ми даваше мира. Не знаех точно какво. Каквото и да беше, то смущаваше умирането ми.

Сетих се. Вече знаех какво ме тормози.

— Извинявай…

— Да? — тихо се обади Ричард Паркър.

— Защо говориш с акцент?

— Не. Ти говориш с акцент.

— Не, аз нямам акцент. Ти казваш „зъ“ вместо, „дъ“.

— Аз казвам „зъ“ точно както трябва. Ти говориш така, все едно устата ти е пълна с горещи стъклени топчета. Имаш индийски акцент.

— А пък ти говориш, все едно имаш пила вместо език и режеш английските думи като дърво. Имаш френски акцент.

Това бе съвсем нелогично. Ричард Паркър беше роден 9 9 Става дума за начина, по който се произнася английското съчетание „the“. — Бел.прев. в Бангладеш и израснал в Тамил Наду, откъде би могъл да има френски акцент? Вярно, че преди време Пондичери е бил френска колония, но никой не можеше да ме убеди, че някои от животните в зоологическата градина са посещавали френския алианс на улица „Дюма“.

Това страшно ме обърка. Отново потънах в мъглата на унеса.

Събудих се задъхан. Тук имаше някой! Този глас, който достигаше до ушите ми, не беше нито вятър, нито чужденец с акцент, нито говорещо животно. Беше някой друг! Сърцето ми заби ожесточено, като за последно изтласка кръв в изтощения ми организъм. Умът ми направи последен опит да се избистри.

— Боя се, че е само ехо — промърмори гласът едва чуто.

— Чакай, тук съм! — извиках аз.

— Ехо в океана…

— Не, ето ме!

— Така ще свърши всичко!

— Приятелю!

— Отивам си…

— Остани, остани!

Почти не го чувах.

Изкрещях.

Той изкрещя в отговор.

Това беше прекалено. Щях да полудея.

Хрумна ми нещо.

— Аз Се Казвам — със сетни сили се провикнах на вятъра, небето и морето — Писин Молитор Пател! — нима ехото можеше да си измисли име? — Чуваш ли? Аз съм Писин Молитор Пател, известен на всички като Пи Пател!

— Какво? Има ли някой там?

— Да, има!

— Какво? Не може да бъде! Моля те, кажи ми, имаш ли храна? Каквото и да е. Аз нямам вече никаква храна. Не съм ял от дни. Трябва да хапна нещо. Ще ти бъда благодарен, ако ми дадеш нещо за ядене, каквото и да е. Моля те.