Ян Мартел - Животът на Пи

В продължение на ден-два той търкаше очи и безутешно мяукаше, но аз не обръщах внимание. Болките бяха единствената част от менюто ни, която имахме в изобилие. Бях уловил златна риба. Не бяхме яли нищо от три дни. Предишния ден една костенурка дойде при лодката, но аз бях прекалено слаб, за да я издърпам на борда. Разрязах рибата на две половини. Ричард Паркър гледаше към мен. Хвърлих му неговия дял. Очаквах ловко да го улови с уста. Парчето се удари в невъзмутимата му муцуна. Той се наведе. След като подуши наляво-надясно, намери рибата и започна да я яде. Сега и двамата се хранехме бавно.

Аз надзърнах в очите му. Те не изглеждаха по-различно от всеки друг път. Може би имаше малко повече секрет в кладенчетата, но не беше нищо страшно, със сигурност не по-страшно от целия му външен вид. Злополучното ни пътешествие бе оставило от нас само кожа и кости.

Осъзнах, че отговорът на въпроса ми се съдържа в погледа му. Аз надничах в очите му като очен лекар, а той ме съзерцаваше безизразно. Само сляпа дива котка би пропуснала да реагира на втренчен поглед като моя.

Стана ми жал за Ричард Паркър. Краят ни наближаваше.

На следващия ден започнах да усещам парене в очите. Търках ли, търках, но паренето не минаваше. Тъкмо обратното: ставаше все по-лошо и за разлика от очите на Ричард Паркър, моите започнаха да гноят. После всичко притъмня, колкото и да мърдах клепачи. Отначало се стъмни точно пред мен, черно петно по средата на всичко. Започна да се разраства, докато стигна до границите на полезрението ми. На следващата сутрин единственото, което видях от слънцето, беше тъничък сноп светлина в горния край на лявото ми око, като мъничко прозорче, разположено твърде нависоко. Към обяд всичко потъна в непрогледна тъмнина.

Аз се вкопчих в живота. Изпаднах в немощно оживление. Беше адска жега. Имах толкова малко сили, че не можех да се изправя на крака. Устните ми бяха твърди и напукани. Устата ми бе пресъхнала и клисава, покрита с лепкава слюнка, еднакво отвратителна както на вкус, така и на мирис. Кожата ми беше изгоряла. Съсухрените мускули ме боляха. Ръцете и краката, особено стъпалата, се бяха подули и превърнали в източник на непрекъснато страдание. Бях гладен, а пак нямаше храна. Колкото до водата, Ричард Паркър пиеше толкова много, че аз трябваше да се ограничавам с пет лъжици дневно. Но това физическо страдание бе нищо в сравнение с нравственото мъчение, на което бях подложен. В деня, когато ослепях, страданията ми стигнаха до крайност. Не мога да ви кажа кога точно стана това. Времето, както казах и по-рано, нямаше значение за мен. Може би се случи някъде между стотния и сто и осемдесетия ден. Бях сигурен, че следващ няма да има.

До следващата сутрин аз бях загубил всякакъв страх от смъртта и бях твърдо решен, че ще умра.

Стигнах до тъжния извод, че не мога повече да се грижа за Ричард Паркър. Бях се провалил като пазач на зоологическа градина. Неговата неминуема гибел ме вълнуваше много повече, отколкото моята собствена. Но наистина бях толкова съсипан и безпомощен, че не можех да направя нищо повече за него.

Природата бързо потъваше. Чувствах как в тялото ми се прокрадва фатална немощ. До вечерта щях да съм умрял. За да направя по-приятно пътуването си към отвъдното, аз реших най-после да утоля жаждата, с която бях живял така дълго. Изпих толкова вода, колкото можах да поема. Да имах сега и нещо за хапване, една последна хапка. Но по всичко личеше, че няма да имам. Легнах, като опрях глава в навития край на брезента. Затворих очи и зачаках духът ми да напусне тялото. Промърморих:

— Сбогом, Ричард Паркър. Съжалявам, че те подведох. Направих каквото можах. Прощавай. Скъпи татко, скъпа майко, скъпи Рави, здравейте. Вашият любящ син и брат идва. Не е минавал и час, през който да не мисля за вас. Мигът, когато ще се срещнем, ще бъде най-щастливият в живота ми.

Изведнъж чух думите:

— Има ли някой там?

Невероятно е какви неща се причуват на човек, когато лежи сам в мрака на угасващото си съзнание. Звукът без форма и цвят е странен. Когато си сляп, чуваш по различен начин.

Отново дочух думите:

— Има ли някой там?

Реших, че съм полудял. Тъжно, но това бе самата истина. Нещастието обича компанията и затова лудостта често го навестява.

— Има ли някой там? — упорито се обади гласът.

Лудостта ми беше поразително реалистична. Гласът притежаваше специфичен тембър, плътен, уморено дрезгав. Реших да му отвърна.

— Разбира се, че има някой — отговорих аз. — Винаги има някой . Иначе кой ще зададе този въпрос?