Ян Мартел - Животът на Пи

Тази книга се роди, когато бях гладен. Нека ви обясня. През пролетта на 1996 година втората ми книга роман — излезе в Канада. Не беше посрещната добре. Критиците бяха и озадачени, и я хвалеха вяло, с което я осъдиха на провал. Читателите не й обърнаха внимание. Въпреки всичките ми усилия да се правя на клоун и на акробат медийният цирк не се впечатли. Нещата около романа ми не помръднаха. По лавиците в книжарниците виждах книги, строени в редици като играчи преди бейзболен футболен мач, и моята беше тромавото неатлетично момче, което никой не иска в отбора си. Скоро си отиде — кротко и незабелязано.

Провалът не ме обезсърчи кой знае колко. Вече се бях захванал с друга история — роман, чието действие се развиваше в Португалия през 1939 година. Само че не ме свърташе на едно място. А и парите ми бяха малко.

Затова отлетях за Бомбай. Не е толкова нелогично, ако си дадете сметка за три неща: че ленивият живот в Индия би убил всяка енергия у което и да било живо същество, че там с малко пари може да се живее дълго и че роман, в който действието се развива в Португалия през 1939 година, може да няма почти нищо общо с Португалия през 1939 година.

Вече бях ходил в Индия — в северната част — за пет месеца. При първото си пътуване бях тръгнал към субконтинента напълно неподготвен. Всъщност подготовката ми се състоеше от една дума. Когато споделих плановете си за пътуването с мой приятел, който познаваше добре страната, той ми каза небрежно:

— В Индия говорят смешен английски. Обичат думи като „bamboozle“.

Припомних си това, когато самолетът ми започна да се спуска над Делхи, така че думата „bamboozle“ 1 1 Будалкам, премятам, баламосвам (англ. ез.). — Бел.прев. беше единствената ми подготовка за пъстрата, шумна, шеметна лудост на Индия. При всеки удобен случай използвах тази дума и да си призная честно, вършеше добра работа. Например на един чиновник на гарата казах:

— Не предполагах, че билетът може да бъде толкова скъп. Не се опитвате да ме преметнете, нали?

Той се усмихна и отговори напевно:

— Не, господине! За никакво премятане и дума не може да става. Казах ви точната цена.

При второто си пътуване до Индия знаех по-добре какво да очаквам, а знаех и какво искам: да се установя някъде в планините и да напиша романа си. Представях си как седя на маса на голяма веранда с разпилени листа пред мен, а до тях — чаша чай, от която се вдига пара. В краката ми лежат зелени хълмове, потънали в мъгла, а до слуха ми достигат пронизителни писъци на маймуни. Времето е точно каквото трябва — лек пуловер сутрин и вечер, денем нещо с къс ръкав. Седнал с химикалка в ръка в търсене на великата истина, аз превръщам Португалия в литературна измислица. Та нали за това е литературната измислица — за да може избирателно да преобразува реалността? Да я изопачава, за да извади на показ същината й? За какво ми е изобщо да ходя в Португалия?

Съдържателката ми разказва истории за борбата с британците и прогонването им. Разбираме се какво ще обядвам и вечерям на следващия ден. След като приключа с писането за деня, отивам на разходка по полегатите хълмове сред чаените плантации.

За съжаление обаче романът ми се задави, закашля се и издъхна. Това се случи в Матеран, недалеч от Бомбай, малко градче сред хълмовете с тук-таме някоя маймуна, но без чаени плантации. Такъв е проблемът на бъдещите писатели. Темата е добра, изреченията — също. Героите така кипят от живот, че им липсват само удостоверения за раждане. Сюжетът, в който си ги вплел, е грандиозен, прост и завладяващ. Направил си необходимите проучвания, събрал си фактите — исторически, социални, климатични, кулинарни, — които ще придадат автентичност на историята ти. Диалогът се ниже гладко и припуква от напрежение. Описанията изобилстват от цветове, контрасти и красноречиви подробности. Наистина романът не може да не стане велик. Само че нищо не казва. Въпреки привидното бляскаво обещание идва момент, в който осъзнаваш, че непрестанният тревожен шепот, закътан някъде в дълбините на съзнанието ти, разкрива плоската, ужасяваща истина: няма да се получи. Един елемент липсва — онази искрица, която съживява истинската история, независимо дали историческите или кулинарните факти са достоверни. Твоята история е емоционално мъртва, ето какъв е проблемът. Това откритие е донякъде саморазрушително, бих казал. Оставя те изпълнен с болезнен гняв.