Ян Мартел - Животът на Пи

Не мога да кажа нищо за работата си, освен че вратовръзката е примка и макар да е облагородена, човек може да се обеси на нея, ако не внимава.

Аз обичам Канада. Липсва ми жегата на Индия, храната, домашните гущери по стените, музиката от малкия екран, кравите, които бродят по улиците, крясъците на гаргите, дори бъбренето на щурците, но обичам Канада. Това е велика страна, твърде студена за здравия разум, населена със състрадателни, лошо подстригани интелигенти хора. При всички случаи няма за какво да се прибирам у дома в Пондичери.

Ричард Паркър остана с мен. Нито за миг не съм го забравял. Мога ли да кажа, че ми липсва? Мога. Липсва ми. Все още го виждам в сънищата си. Те са предимно кошмари, но кошмари, изпълнени с любов. Такава е причудливата природа на човешкото сърце. Все още не проумявам как можа да ме изостави толкова безцеремонно, без изобщо да се сбогува, без нито веднъж да погледне назад. Тази мъка е като брадва, която се забива в сърцето ми.

Лекарите и сестрите в болницата в Мексико бяха невероятно мили с мен. Пациентите също. След като чуеха историята ми, жертви на рак или автомобилна катастрофа идваха с бастуни и инвалидни колички да ме видят заедно със семействата си, макар че никой от тях не говореше английски, а аз не говорех испански. Те ми се усмихваха, стискаха ръката ми, потупваха ме по главата, оставяха храна и дрехи на леглото ми. Трогваха ме до неконтролируеми изблици на смях и плач.

След няколко дни се изправих на крака, дори успях да направя две-три крачки въпреки гаденето, замайването и общата слабост. Кръвните тестове показаха, че съм анемичен и че нивото ми на натрий е много високо, а нивото на калий — ниско. Тялото ми задържаше течности и краката ми се бяха подули невъобразимо. Изглеждах така, сякаш изведнъж съм се сдобил с крака на слон. Урината ми имаше тъмножълт цвят, който отиваше към кафяво. След около седмица вече ходех горе-долу нормално и можех да нося обувки, ако не ги завързвам. Кожата ми заздравя, макар че и досега имам белези по раменете и гърба.

Първия път, когато пуснах крана на водата, шумната, разточителна, обилна струя ме връхлетя с такава сила, че загубих ума и дума, краката ми се подкосиха и аз припаднах в ръцете на сестрата.

Когато за пръв път посетих индийски ресторант в Канада, се храних с пръсти. Келнерът ме изгледа критично и каза:

— Току-що слизаме от кораба, а?

Пребледнях. Пръстите ми, които допреди секунда с наслада вкусваха храната, преди да я поднесат към устата, станаха мръсни под погледа му. Застинаха като крадци, заловени на местопрестъплението. Не смеех да ги погледна. Виновно ги избърсах в салфетката. Този човек нямаше представа до каква степен са ме засегнали думите му. Бяха като нокти, впити в тялото ми. Взех ножа и вилицата. Дотогава не бях си служил с подобни инструменти. Ръцете ми трепереха. Самбарът бе изгубил вкуса си.

Господин Пател живее в Скарбъро 2 2 Квартал на Торонто, населен с много индийски имигранти. — Бел.прев. . Дребен, слаб човек — не по-висок от метър и шестдесет. Тъмна коса, тъмни очи. Прошарени слепоочия. Едва ли е на повече от четиридесет години. Приятен тен с оттенък на кафе. Сега е мека есен, но той излиза за вечеря с дебел зимен анорак с кожена подплата и плътна качулка. Изразително лице. Говори бързо, непрекъснато ръкомаха. Не е по празните приказки. Стремително преминава към същината.

Кръстили са ме на плувен басейн. Доста странно, като се има предвид, че родителите ми никога не са обичали водата. Един от първите делови партньори на баща ми беше Франсис Адирубасами. Той стана близък приятел на семейството. Аз го наричах Мамаджи, като „мама“ е тамилската дума за „чичо“, а, „джи“ е наставка, която в Индия се използва за изразяване на уважение и привързаност. Като млад — много преди да се родя — Мамаджи е бил професионален състезател по плуване, шампион на цяла Южна Индия. Той беше плувец по призвание и остана такъв за цял живот. Брат ми Рави каза веднъж, че когато Мамаджи се родил, не могъл да издиша водата и за да спаси живота му, лекарят го хванал за краката и започнал да го премята над главата си.

— И това свършило работа! — възкликна Рави, като описа кръг над главата си. — Закашлял се, изхвърлил водата и си поел дъх, обаче цялата му плът и кръв отишли в горната част на тялото. Затова гърдите му са толкова мощни, а краката толкова слаби.

Повярвах му (Рави безмилостно се подиграва на хората. Когато за пръв път нарече пред мен Мамаджи „Рибата“, за отмъщение аз пъхнах бананова кора в леглото му). Дори на шестдесет години, когато беше започнал да се прегърбва и гравитацията след дълги години бе започнала да смъква плътта му в долната част на тялото, всяка сутрин Мамаджи преплуваше трийсет дължини в басейна на ашрама Ауробиндо.