Ян Мартел: Животът на Пи

Въпреки това олимпийският басейн си е олимпийски басейн, увековечен с безсмъртна слава. Макар да бе помийна яма, Мамаджи говореше за „Делини“ с топла усмивка.

Според него по-приятно беше в басейните „Шато Ландон“, „Руве“ или на булевард „Дьо ла Гар“. Те бяха закрити, изкопани в земята и работеха през цялата година. Водата в тях се събираше от кондензираната пара от близките фабрики, затова беше по-чиста и по-топла. Но и тези басейни бяха мръсни и най-често препълнени с хора.

— Във водата имаше толкова много храчки и слюнка, че все едно плувах сред медузи — смееше се Мамаджи.

Басейните „Ебер“, „Дедрю-Ролен“ и „Бют о Кай“ бяха светли, модерни, просторни и се пълнеха от артезиански кладенци. Те налагаха стандартите за обществени плувни басейни. Разбира се, имаше и „Писин де Турел“, другият велик олимпийски басейн в града, прославил се по време на вторите олимпийски игри в Париж, през 1924 година. Имаше и много, много други.

Но за Мамаджи никой плувен басейн не можеше да се сравни с ненадминатия „Писин Молитор“. Той беше гордостта на Париж, всъщност на целия цивилизован свят.

— В този басейн и боговете биха се радвали да плуват.

„Молитор“ имаше най-добрия състезателен клуб по плуване в Париж. Те бяха два басейна — закрит и открит. И двата бяха като малки океани. Във вътрешния басейн винаги имаше два коридора, запазени за плувци, които искат да тренират за бързина. Водата беше толкова чиста и бистра, че да я използваш за сутрешното си кафе. Около басейна имаше два етажа с дървени кабини за преобличане в синьо и бяло. Погледнеш ли надолу, виждаш всичко и всички. Портиерите, които слагаха знак с тебешир на вратата на кабината, за да покажат, че е заета, бяха накуцващи старци, дружелюбни по свой сприхав начин. Никакви крясъци и щуротии не ги смущаваха. От душовете се лееше успокоителна топла вода. Имаше сауна и спортна зала. През зимата външният басейн се превръщаше в пързалка. Имаше бар, закусвалня, просторна площ за слънчеви бани, дори два малки плажа с истински пясък. Всяка плочка, всяка метална дръжка и дървена повърхност блестяха от чистота. Това беше…

Това беше единственият плувен басейн, споменът, за който караше Мамаджи да замълчи, защото в паметта си бе запазил твърде много коридори за него.

Мамаджи си припомняше, баща ми мечтаеше.

Ето така съм получил името си, когато съм се появил на този свят — последният семеен прираст три години след раждането на Рави: Писин Молитор Пател.

Нашата древна страна е съществувала като република едва от седем години, когато се е разширила с още едно малко парче земя. През 1954 година Пондичери е влязъл в състава на Индийския съюз. Скоро към тази победа се е прибавила и друга. Част от територията на ботаническата градина в Пондичери е била предоставена за целите на вълнуващо начинание и ето че в Индия се е появила нова зоологическа градина, уредена и управлявана съобразно модерните принципи за опазване на природните богатства.

Това беше огромна зоологическа градина, разположена върху хиляди акри земя, достатъчно голяма, за да има нужда от железопътен превоз, макар че колкото повече растях, релсите и влакът ми се струваха все по-малки. Сега вече железопътната линия е толкова миниатюрна, че се побира в главата ми. Представете си горещо и влажно място, плувнало в слънчева светлина и пъстри цветове. Тук бунтът на цветята не секва. Има изобилие от дървета, храсти и пълзящи растения — смокини, гулмохур, горски пламък, червено копринено дърво, джакаранда, манго, жак и много други, за чието съществуване човек би могъл никога да не научи, ако не са грижливо надписаните табелки до тях. Има и пейки. По тях могат да се видят заспали хора, излегнали се в цял ръст, или млади двойки, които си разменят крадешком срамежливи погледи и жестикулират, като се докосват уж неволно. Изведнъж сред високите стройни дървета забелязваш два жирафа, които кротко те наблюдават. Тази гледка съвсем не е най-изненадващата тук. В следващия миг се стъписваш от яростното оживление сред голяма група маймуни, заглушавано единствено от пронизителните викове на непознати птици. Наближаваш главния вход. Разсеяно плащаш малко пари. Продължаваш напред. Виждаш ниска стена. Какво може да има зад нея? Само не и плитко езеро с два внушителни индийски носорога. Но точно това намираш там. А щом извърнеш глава, виждаш, че през цялото време до теб е имало слон, толкова голям, че не си го забелязал. В езерцето ей там плува не друго, а хипопотам. Колкото повече се взираш, толкова повече неща виждаш. Та това е зоологическа градина!