Ян Мартел - Животът на Пи

Хубавата зоологическа градина е място на щастливо стечение на обстоятелствата. С помощта на урина и други секрети животното ни казва: „Не навлизай в територията ми!“, а ние със заграждения му казваме: „Не излизай извън територията си!“ В такива условия на дипломатичен мир всички животни са доволни, така че можем да се отпуснем и да се разгледаме взаимно.

В научната литература могат да се намерят множество примери за животни, които са имали възможност да избягат, но не са го направили или са избягали и после са се върнали. Такъв е случаят с шимпанзето, чиято врата била отключена и се отворила сама. Маймуната се разтревожила, започнала да крещи и да блъска вратата, за да я затвори — всеки път с оглушителен трясък, — докато накрая един от посетителите повикал пазача и той побързал да поправи положението. В европейска зоологическа градина стадо сърни излезли от заграждението, защото вратата била отворена. Подплашени от посетителите, те се втурнали към близката гора, където имало диви сърни и достатъчно пространство за друго стадо. Въпреки това сърните от зоологическата градина бързо се върнали обратно в заграждението си. В трета зоологическа градина някакъв дърводелец отивал рано на работа, като носел под мишница дървени дъски. Изведнъж за негов ужас от утринната мъгла изплувала мечка и уверено тръгнала право към него. Човекът захвърлил дъските и побягнал да се спасява. Персоналът на зоологическата градина веднага тръгнал да търси избягалата мечка. Намерили я в заграждението й — влязла по същия начин, по който и излязла, като се изкатерила по дънера на повалено дърво. Решили, че шумът от падналите на земята дъски я е уплашил.

Но аз не упорствам. Нямам за цел да защитавам зоологическите градини. Затворете ги всичките, ако искате (и нека се надяваме, че дивите животни ще оцелеят в природата или това, което е останало от нея). Знам, че зоологическите градини вече не се радват на благоволението на хората. Религиите имат същия проблем. Някои илюзии за свободата са бич и за двете.

Зоологическата градина на Пондичери вече не съществува. Езерцата са запълнени с пръст, решетките са свалени. Сега аз мога да й се насладя на единственото място, където още я има — паметта ми.

Името ми не слага край на историята за него. Когато се казваш Боб, никой не те пита: „Как се пише?“ Съвсем друго е обаче с име като Писин Молитор Пател.

Някои смятаха, че съм Пи Синх и че съм сикх, затова се чудеха защо не нося тюрбан.

Веднъж в студентските си години отидох в Монреал с приятели. Вечерта ми се наложи да поръчам пица. Не можех да понеса мисълта, че поредният френскоговорещ канадец ще се смее на името ми, затова когато човекът на телефона ме попита: „За кого е поръчката?“, отвърнах: „За мен, а аз съм си аз.“ След половин час пристигна пица на името на Аасъм Сиас.

Вярно е, че хората, които срещаме, могат да ни променят, понякога така коренно, че след това вече не сме същите, дори имената ни са други. Свидетелят Симон се нарича Петър, Матей е известен още като Леви, Натанаил се казва и Вартоломей, Юда — не Искариотски — приема името Тадей, Симон е и Зилот, Савел става Павел.

Моят римски легионер стоеше една сутрин в двора на училището. Тогава бях на дванайсет. Тъкмо бях пристигнал. Той ме видя и в празната му глава проблесна демонична светкавица. Вдигна ръка, посочи ме и се провикна:

— Ето го Писоар Пател!

В следващия миг всички се заливаха от смях. Веселбата стихна едва когато наближихме класната стая. Аз влязох последен, смазан под тежестта на короната си от тръни.

Детската жестокост не е новина за никого. До слуха ми долитаха думи от отсрещния край на двора, казани без причина, без повод: „Къде е писоарът? Ходи ми се по нужда.“ Или: „Защо си застанал до стената? Има Писоар за тази цел.“ Или нещо подобно. Аз се вцепенявах, понякога напук на подигравките продължавах заниманията си, все едно не съм чул. Думите заглъхваха, но обидата оставаше като мирис на урина дълго след като се е изпарила.

Учителите също започнаха да ме тормозят. Сигурно беше от жегата. С наближаването на следобеда часът по география, който сутрин ми се струваше сбит и компактен като оазис, се простираше до безкрайност като пустинята Тар, урокът по история, така живописен в началото на деня, ставаше сух и безжизнен; часът по математика, толкова прецизен сутрин, се разводняваше. Измъчени от следобедната умора, учителите бършеха с кърпи потта от челата и вратовете си и без да имат за цел да ме обидят или да се посмеят за моя сметка, забравяха свежата водна прохлада на името ми и го изопачаваха по най-възмутителен начин. Аз долавях почти незабележимите нотки на промяната. Езиците им бяха като кочияши, подкарали колесница с диви коне. Те успяваха да произнесат относително прилично първата сричка — „Пи“, — но после жегата им идваше в повече и изгубили власт над разпенените си жребци, не можеха да ги накарат да изкачат стръмнината на втората сричка — „син“. Вместо това конете се спускаха стремглаво към пропастта и се получаваше „синг“, в резултат на което всичко пропадаше. Вдигах ръка да отговоря и учителят казваше: „Да, Писинг 4 4 Pissing (англ.) — форма на глагола „topiss“, пикая. — Бел.прев. ?“ Често пъти дори не осъзнаваше как ме е нарекъл току-що. След секунда ме поглеждаше с досада, като се чудеше защо не отговарям. И понякога класът — може би заради смазващата жега — също не реагираше. Нямаше нито хихикане, нито усмивки. Но обидата винаги ме изгаряше отвътре.