Ян Мартел - Животът на Пи

Господин Кумар вдигна глава и ме видя. Усмихна се и ми махна да отида при него, като се подпираше с другата ръка на парапета.

— Здравей, Пи — каза той.

— Здравейте, господине. Радвам се да ви видя в зоологическата градина.

— Аз идвам тук постоянно. Може да се каже, че това е моят храм. Интересно е — господин Кумар посочи ограденото пространство. — Ако нашите политици бяха като тези кози и носорози, в страната ни щеше да има по-малко проблеми. За съжаление, имаме министър-председател, който е дебелокож като носорог, без обаче да притежава капка от неговата добронамереност.

Аз не разбирах много от политика. Майка ми и баща ми редовно се оплакваха от госпожа Ганди, но думите им не ми говореха почти нищо. Тя живееше някъде далеч на север, извън зоологическата градина и извън Пондичери. Все пак почувствах, че трябва да кажа нещо.

— Религията ще ни спаси — заявих аз. Откакто се помнех, религията бе много близка на сърцето ми.

— Религията ли? — господин Кумар се усмихна широко. — Аз не вярвам в религията. Религията е мрак.

Мрак? Бях стъписан. Помислих си, че мракът е последното, с което може да се сравни религията. Религията е светлина. Изпитваше ли ме? Дали не казваше „религията е мрак“ по същия начин, по който в клас понякога заявяваше „бозайниците снасят яйца“, за да види дали някой ще се сети да го поправи? („Само птицечовката, господине“).

— Нямаме основания да излизаме извън научното обяснение за действителността и нямаме разумна причина да вярваме в каквото и да било друго, освен в сетивата си. С бистър ум, внимание към детайла и малко научни познания може да се види, че религията е само куп суеверни брътвежи. Бог не съществува.

Той ли го каза? Или в паметта ми изплуват изказвания на атеисти от по-късен период? Във всеки случай беше нещо подобно. Никога дотогава не бях чувал такива думи.

— Защо да тънем в мрак? Всичко е тук и е ясно, стига само да се вгледаме внимателно.

Господин Кумар сочеше към Пийк. И макар че изпитвах истинско възхищение от носорога, никога не бях мислил за него като за електрическа крушка.

Учителят заговори отново:

— Някои хора казват, че Бог е умрял по време на Разделянето през 1947 година. Може да е умрял и през 1971, в периода на войната. Може дори да е умрял вчера в някое от сиропиталищата на Пондичери. Така казват хората, Пи. Когато бях на твоята възраст, аз живеех на легло, защото страдах от детски паралич. Всеки ден се питах: „Къде е Бог? Къде е Бог? Къде е Бог?“ Бог така и не се появи. И не Бог ме спаси, а медицината. Разумът е моят пророк и той ми казва, че когато часовникът спре да тиктака, ние умираме. Това е краят. Ако часовникът не работи добре, ние сме тези, които трябва да го поправят — тук и сега. Един ден ще вземем в свои ръце средствата за производство и на земята ще се възцари справедливост.

Това ми идваше в повече. Разбирах и възприемах тона — в него имаше обич и дързост, — но детайлите ми убягваха. Нищо не казах. И не от страх да не ядосам господин Кумар. По-скоро се страхувах, че с няколко думи, подхвърлени небрежно, той може да разруши нещо, което ми е скъпо. Думите му можеха да ми подействат като детски паралич, нали? Колко ли страшна болест е това, щом може да убие Бога у човека?

Учителят отмина с полюшване и клатушкане, сякаш плуваше в бурно море, вместо да стъпва по стабилна суша.

— Не забравяй за контролното във вторник. Подготви се добре, 3.14!

— Да, господин Кумар.

Той стана любимият ми учител в „Пьоти Семинер“ и заради него избрах да уча зоология в Университета в Торонто. Чувствах го близък. Първото ми убеждение за атеистите беше, че те са мои братя и сестри, които изповядват друга вяра и тази вяра прозира във всяка тяхна дума. И те като мен вървят, докато краката на разума могат да ги носят — и после отскачат, за да полетят.

Ще бъда откровен. Не атеистите слагат прът в колелата ми, а агностиците. Малко съмнение е полезно. Всички трябва да минем през Гетсиманската градина. Щом Исус се е съмнявал, значи и ние трябва да го правим. Щом Той е прекарал тревожна нощ в молитва, щом е извикал от кръста „Господи, Господи, защо ме остави?“, значи и на нас ни е позволено да се съмняваме. Но трябва да вървим напред. Да избереш съмнението като житейска философия е равносилно на това да избереш покоя като средство за придвижване.

В нашата професионална среда често казваме, че най-опасното животно в зоологическата градина е човекът. В общи линии с това искаме да обясним, че хищническата природа, присъща на нашия род, ни е подтикнала да превърнем цялата планета в своя плячка. В по-конкретен смисъл имаме предвид хората, които хранят видрите с риболовни кукички, мечките с бръснарски ножчета, слоновете с ябълки, в които има дребни гвоздеи, и други вариации на тази тема: химикалки, кламери, безопасни игли, гумени ластици, гребени, кафени лъжички, подкови, парчета стъкло, пръстени, брошки и други бижута (и не само евтини пластмасови дрънкулки, но и златни венчални халки), сламки, пластмасови вилици и ножове, топчета за пинг-понг, топки за тенис и така нататък. В списъка от животни, умрели в резултат на поглъщане на чуждо тяло, фигурират горили, бизони, щъркели, щрауси нанду, тюлени, морски лъвове, едри котки, мечки, камили, слонове, маймуни и всевъзможни видове елени, преживни животни и пойни птици. Всички пазачи в зоологическите градини са чували за смъртта на Голиат — едър морски слон, внушително уязвимо животно с тегло два тона, звездата на своята европейска зоологическа градина, любимец на всички посетители. Той умрял от вътрешен кръвоизлив, след като някой го нахранил със счупена бирена бутилка.