Ян Мартел - Животът на Пи

— Деца, елате!

Нещо се беше случило. Тонът на гласа му запали предупредителна лампичка в главата ми. Направих бърз преглед на съвестта си. Беше чиста. Сигурно Рави пак е сгазил лука. Зачудих се какво ли е направил този път. Влязох във всекидневната. Там беше майка ми. Това бе необичайно. Възпитанието на децата, както и отглеждането на животните, обикновено се считаше за задължение на баща ми. Рави влезе последен с чувство за вина, ясно изписано на престъпното му лице.

— Рави, Писин, днес съм ви подготвил много важен урок.

— О, наистина, необходимо ли е? — намеси се майка ми. Лицето й беше зачервено.

Аз преглътнах. Ако майка ми, винаги толкова невъзмутима, толкова спокойна, се бе разтревожила и дори притеснила, това означаваше, че здравата сме загазили. Рави и аз се спогледахме.

— Да, необходимо е — с раздразнение отвърна баща ми. — Някой ден това може да им спаси живота.

Да ни спаси живота! Малката предупредителна лампичка в главата ми се бе превърнала в голям червен светофар, като онзи, който стоеше на улицата пред зоологическата градина.

— Но Писин… е само на осем! — упорстваше майка ми.

— Тъкмо той ме тревожи най-много.

— Невинен съм! — извиках аз. — Каквото и да е станало, Рави е виновен. Той го е направил!

— Какво? — възкликна Рави. — Нищо не съм направил! — той ми хвърли злобен поглед.

— Ш-шт! — намеси се баща ми, вдигна ръка и погледна към майка ми. — Гита, виждаш ли Писин? Той е на възраст, когато момчетата се шляят безцелно и си пъхат носа навсякъде.

Аз? Да се шляя безцелно? Да си пъхам носа навсякъде? Не, не е така! Майко, защити ме! — молех се от душа. Но тя само въздъхна и кимна — знак, че предстои нещо ужасно.

— Елате с мен — каза баща ми.

Ние тръгнахме като затворници на екзекуция.

Излязохме от къщата, минахме през портала, влязохме в зоологическата градина. Беше рано и още не бе отворено за посетители. Пазачите и чистачите вършеха работата си. Забелязах Ситарам, който се грижеше за орангутаните — любимия ми пазач. Той се спря и ни проследи с поглед. Минахме покрай птиците, мечките, човекоподобните маймуни, копитните животни, терариума, носорозите, слоновете, жирафите.

Стигнахме котките, тигрите, лъвовете и леопардите. Пазачът им Бабу ни очакваше. Завихме и тръгнахме по пътеката. Той отключи вратата към къщата на котките, която бе заобиколена от ров, пълен с вода. Ние влязохме. Озовахме се в просторна и мрачна циментова пещера с кръгла форма, топла и влажна, изпълнена с мирис на котешка урина. Наоколо имаше огромни клетки, разделени с дебели зеленясали железни решетки. През прозорците на покрива се процеждаше жълтеникава светлина. Зад отворените врати виждахме растителността на островчето, обляна от светлина. Клетките бяха празни, с изключение на една: Махиша, патриархът на бенгалските тигри, изящен, внушителен хищник с тегло двеста и петдесет килограма, стоеше заключен. Още щом влязохме, той се хвърли към решетките на клетката си и нададе оглушителен рев с прилепнали към главата уши и ококорени очи, обърнати към Бабу. Ревът беше толкова силен и свиреп, че разтърси цялата къща. Почувствах как коленете ми се подкосяват. Застанах по-близо до майка си. Тя също трепереше. Дори баща ми като че ли спря, за да се окопити. Само Бабу остана безразличен към рева и втренчените очи, които го пронизваха като свредели. Той имаше доверие в изпитаната здравина на железните решетки. Махиша започна да крачи напред-назад из клетката си.

Баща ми се обърна към нас.

— Кое е това животно? — изкрещя той, за да надвика рева на Махиша.

— Тигър — отговорихме в хор двамата с Рави, покорно изтъквайки заслепяващо очевидната истина.

— Тигрите опасни ли са?

— Да, татко, тигрите са опасни.

— Тигрите са много опасни — извика баща ни. — Искам да разберете, че никога — при никакви обстоятелства — не бива да докосвате тигър, да пъхате ръце между решетките, дори да ги доближавате. Ясно ли е? Рави?

Рави кимна усърдно.

— Писин?

Аз кимнах още по-усърдно.

Баща ми ме погледна изпитателно.

Кимнах така рязко, че не знам как вратът ми не се прекърши и главата ми не се търколи на земята.

Бих искал да кажа в своя защита, че макар да бях придал на животните антропоморфни черти до такава степен, че те вече говореха свободно английски — фазаните се оплакваха с превзет британски акцент, че чаят им е студен, а бабуините планираха как да се измъкнат след поредния банков обир с провлачения заплашителен акцент на американските гангстери, — фантазиите ми никога не бяха откъснати от реалността. Аз съвсем съзнателно затварях дивите животни в питомните рамки на въображението си. Но не се заблуждавах относно същинския нрав на приятелите си. Любопитният ми нос имаше нюх. Не знам откъде на баща ми му беше хрумнало, че малкият му син копнее да влезе в клетката на свиреп хищник. Но каквато и да бе причината за тази непонятна тревога — баща ми постоянно се тревожеше за нещо, — той бе твърдо решен тази сутрин да се отърве от нея веднъж завинаги.