Ян Мартел - Животът на Пи

— Да, татко.

Камилският щраус.

— Изглежда разсеян и глупав, нали? Чуйте ме добре: това е едно от най-опасните животни в зоологическата градина. С един ритник ще ви счупи гръбнака и ще строши ребрата ви.

— Да, татко.

Петнистите сърни.

— Много са красиви, нали? Мъжкият може да ви подгони и да ви промуши с късите си дребни рогца като с кинжали.

— Да, татко.

Арабската камила.

— Захапе ли ви с лигавата си уста, ще откъсне парче месо.

— Да, татко.

Черните лебеди.

— С човките си могат да ви спукат черепа. С крилата си ще ви счупят ръцете.

— Да, татко.

Дребните птици.

— С човки могат да надупчат пръстите ви като сирене.

— Да, татко.

Слоновете.

— Най-опасното от всички животни. От слонове са загинали много повече пазачи и посетители, отколкото от всяко друго животно в зоологическата градина. Млад слон може лесно да ви разчлени и да стъпче частите от тялото ви. Така се случило с един нещастник в Европа, който влязъл в къщата на слоновете през някакъв прозорец. Старо и по-търпеливо животно ще ви размаже в стената или ще седне върху вас. Може да ви се струва смешно, но помислете за това!

— Да, татко.

— Има много животни, при които не сме се спирали. Не си мислете, че са безобидни. Всяко живо същество гледа да се защити, независимо колко малко и нищожно изглежда. Всяко животно може да бъде свирепо и опасно. Може да не ви убие, но със сигурност ще ви нарани. Ще ви одраска, ще ви ухапе и ще получите гнойна инфекция с висока температура, след което ще трябва да прекарате десет дни в болница.

— Да, татко.

Стигнахме до морските свинчета — бяха оставени да гладуват също като Махиша по нареждане на баща ми. Те не бяха получили вечерята си предния ден. Баща ни отключи клетката. Извади от джоба си пликче с храна и го изсипа на пода.

— Виждате ли тези морски свинчета?

— Да, татко.

Животните трепереха от слабост и лакомо поглъщаха царевичните зърна.

— Е… — той се наведе и хвана едно от морските свинчета. — Те не са опасни.

Останалите веднага се разпръснаха.

Баща ми се засмя. Подаде ми цвъртящото морско свинче. Вероятно бе решил за завършек да разведри обстановката.

Морското свинче стоеше напрегнато в дланите ми. Беше още малко. Аз отидох при клетката и внимателно го поставих на пода. То се втурна към майка си. Единствената причина тези морски свинчета да не са опасни — да не драскат и хапят до кръв — беше, че пазачите практически ги бяха опитомили. Иначе да хванеш диво морско свинче с голи ръце бе като да стиснеш ножа за острието.

Урокът беше свършил. Цяла седмица двамата с Рави се цупихме и отбягвахме баща си. Майка ни също го пренебрегваше. Когато отидох при носорозите, ги заварих с наведени глави, посърнали след загубата на една от козите.

Но какво може да направи човек, който обича баща си? Да остави живота да си тече и да не посяга да гали тигри. Само че сега, когато бях обвинил Рави в несъществуващо престъпление, с мен беше свършено. През следващите години всеки път, когато искаше да ме тероризира, той прошепваше в ухото ми: „Само почакай да останем сами. Ти си следващата коза!“

Да накараш животните да свикнат с човешкото присъствие е най-важното нещо в изкуството и науката за отглеждането им в зоологическа градина. Основната цел е да се намали минималното разстояние, на което животното допуска враговете си. В природата фламингото не би имало нищо против, ако стоите на около триста метра от него. Преминете ли това ограничение, то ще стане неспокойно. Ако се приближите още повече, ще предизвикате реакция, която ще секне едва след като възстановите разстоянието от триста метра или след като сърцето и белите дробове на птицата престанат да функционират. Различните животни имат различни изисквания за този периметър на достъп и го определят по свой начин. Котките гледат, елените слушат, мечките душат. Жирафите ще ви допуснат да се приближите на трийсетина метра, ако сте с кола, но ще побягнат, ако дойдете пеша и застанете на 150 метра от тях. Някои дребни раци бягат, когато се приближите на по-малко от десет метра, маймуните ревачи стават неспокойни, когато сте на двайсет метра от тях, африканските бизони реагират на седемдесет и пет метра разстояние.

Нашите методи за скъсяване на това разстояние се основават на познанията ни за съответното животно и се реализират в начина на хранене и подслона, които му осигуряваме, в сигурността, която можем да му дадем. Когато успеем, резултатът е емоционално стабилно, освободено от стреса диво животно, което не просто стои в клетката си, а е здраво, живее по-дълго от обикновено, яде с апетит, държи се и се социализира естествено и — което е най-добрият знак — се възпроизвежда. Не мога да кажа дали нашата зоологическа градина отстъпваше на зоологическите градини в Сан Диего, Торонто, Берлин или Сингапур, но добрият уредник си личеше отдалеч. Баща ми имаше дарба за това. Той компенсираше липсата на професионална подготовка с интуиция и наблюдателност. Баща ми можеше от пръв поглед да отгатне как се чувства дадено животно. Беше внимателен към питомците си и те му се отплащаха щедро, понякога дори извънмерно.