Ян Мартел - Животът на Пи

— Сега ще ви покажа колко опасни са тигрите. Искам да запомните този урок до края на живота си.

Баща ми се обърна към Бабу и кимна. Пазачът излезе. Махиша го проследи с поглед и продължи да се взира във вратата, през която Бабу бе излязъл. След няколко секунди пазачът се върна, като носеше коза с вързани крака. Майка ми ме притисна към себе си. Ревът на Махиша се превърна в гърлено ръмжене.

Бабу отключи вратата на съседната клетка, отвори я, влезе, затвори и заключи. Между двете имаше решетки и трап. Махиша веднага се залепи за решетките и започна да драска по тях. Към ръмженето му сега се прибавиха свирепи, сдържани звуци, подобни на лай. Бабу остави козата на пода — тя дишаше тежко, езикът висеше от устата й, а очите й се щураха във всички посоки. Той отвърза краката й. Козата се изправи. Бабу излезе от клетката също толкова предпазливо, колкото бе влязъл. Клетката беше на два етажа — единият на нивото на пода, а другият, в дъното, на около метър височина, водеше навън. Козата се покатери на втория етаж. Махиша, който престана да се интересува от Бабу, плавно, без всякакво усилие повтори движенията на козата в своята клетка. Приклекна и легна неподвижно, като единствено опашката му издаваше напрежение.

Бабу се приближи към клетките и започна да сваля трапа. Махиша млъкна, предвкусвайки удоволствието. В същия миг чух едновременно две неща: думите на баща ми — „Никога не забравяйте този урок“ — и блеенето на козата. Може би тя блееше и преди, но ние не бяхме я чули.

Усещах как майка ми притиска с ръка разтуптяното ми сърце.

Трапът се съпротивляваше с дрезгави писъци. Махиша не беше на себе си — сякаш бе готов да се провре между решетките. Той като че ли се колебаеше дали да остане на мястото си, където бе най-близо до плячката, но със сигурност не можеше да я стигне, или да слезе на долното ниво, където беше по-далеч, но пък там се намираше трапът. Махиша се изправи и отново започна да ръмжи.

Козата заподскача. Подскоците й достигаха поразителна височина. Нямах представа, че козите скачат толкова нависоко. Но в дъното на клетката имаше гладка циментова стена, по която не можеше да се изкатери.

Трапът се спусна неочаквано бързо. Отново се възцари тишина, смущавана единствено от блеенето на козата и почукването на копитата й по пода.

Оранжево-черна стрела прелетя от едната клетка до другата.

Обикновено едрите котки не получават храна веднъж седмично — в зоологическата градина не се симулират условията им на живот в природата. По-късно научихме, че баща ни бе наредил Махиша да не се храни в продължение на три дни.

Не знам дали видях кръвта, преди да се сгуша в прегръдките на майка ми, или я прибавих по-късно в спомените си — щедро, с дебела четка. Но я чух. Беше достатъчно страшно, за да уплаши до смърт жизнелюбивата ми вегетарианска душа. Майка ми побърза да ни изведе. Ние бяхме в истерия. Тя беше бясна.

— Как можа, Сантош? Те са деца! Сега ще се страхуват до края на живота си.

Думите й прозвучаха разпалено и трепетно. Забелязах сълзи в очите й. Почувствах се по-добре.

— Гита, птичето ми, това е за тяхно добро! Ами ако някой ден Писин реши да пъхне ръка между решетките, за да погали красивата раирана козина? По-добре да пожертвам една коза, отколкото него, нали?

Баща ми каза това тихо, почти шепнешком. Лицето му изразяваше разкаяние. Никога не я бе наричал „птичето ми“ пред нас.

Ние се бяхме сгушили в нея. Той се приближи. Все пак урокът не беше свършил, макар и продължението му да не бе толкова ужасяващо.

Баща ми ни поведе към лъвовете и леопардите.

— Имало един откачен в Австралия с черен колан по карате. Решил да се пребори с лъвовете. Загубил. Фатално. На сутринта пазачите намерили само половината от тялото му.

— Да, татко.

Хималайските мечки.

— Един удар с лапа от тези мили пухкави създания — и вътрешностите ви ще се разпилеят по земята.

— Да, татко.

Хипопотамите.

— С тези меки провиснали усти могат да ви сдъвчат и да станете на кървава каша. На сушата могат да ви надбягат.

— Да, татко.

Хиените.

— Най-силните челюсти, които съществуват в природата. Не си въобразявайте, че са страхливи или че ядат само мърша. Не са и не е вярно! Ще започнат да ви ръфат, преди да сте умрели.

— Да, татко.

Орангутаните.

— Всеки от тях е силен колкото десет души. Ще прекършат костите ви като съчки. Вярно е, че някои са пристигнали тук като малки и вие сте си играли с тях. Но сега те са големи, диви и непредсказуеми.