Ян Мартел - Животът на Пи

Често жестокостта е по-активна и открита. В научната литература се срещат много свидетелства за насилие над животни в зоологическите градини: плоскочовка, умряла, след като човката й била строшена с чук, лос, изгубил брадата си заедно с ивица кожа, широка колкото показалец, изрязана с нож от посетител (същият лос бил отровен шест месеца по-късно), маймуна, останала със счупена ръка, след като посегнала да вземе предложените й лешници, елен, чиито рога били изпилени с ножовка, зебра, промушена със сабя, и други видове тормоз на животни с бастуни, чадъри, фиби, куки за плетене, ножици и какво ли още не, често, с цел да бъдат видени или наранени половите им органи. Има и отровени животни. Описани са и още по-странни цинизми: онанисти, които се показват пред маймуни, понита, птици, религиозен фанатик, отрязал главата на една змия, човек с психични отклонения, уринирал в устата на лос.

В Пондичери беше относително спокойно. При нас нямаше садисти като онези, които посещаваха европейските и американските зоологически градини. Въпреки това нашето златно агути изчезна — баща ми реши, че някой го е откраднал, за да го изяде. Различни птици — фазани, пауни, папагали ара — губеха перата си, защото много хора бяха алчни за красотата им. Веднъж хванахме човек да се катери по оградата на сръндака с нож в ръка и той ни обясни, че искал да накаже злия Равана (който в Рамаяна приема облика на сръндак и отвлича Сита, жената на Рама). Друг заварихме да краде кобра. Оказа се, че бил укротител на змии и неговата змия умряла. И двамата бяха спасени — кобрата от живот в робство и лоша музика, мъжът от смъртоносно ухапване. Понякога се случваше да се разправяме с хора, които хвърляха камъни, защото искаха животните да реагират. Имаше и една дама, чието сари бе захапано от лъв. Тя се въртеше като пумпал, готова да умре по-скоро от срам, отколкото в лъвската паст. Всъщност това дори не беше случаен инцидент. Жената се надвесила над парапета, пъхнала ръка между решетките и размахала края на сарито си пред муцуната на лъва с цел, която така и не ни стана ясна. Тя не пострада, няколко заинтригувани мъже й се притекоха на помощ. На баща ми смутено обясни: „Къде се е чуло и видяло лъв да яде памучно сари? Аз мислех, че лъвовете са хищници.“ Най-големи грижи ни създаваха хората, които хранеха животните. Въпреки нашата бдителност ветеринарят на зоологическата градина доктор Атал можеше да познае по стомашните проблеми на пациентите си в кои дни е имало най-много посетители. Той имаше свой термин за случаите на ентерит и гастрит, причинени от излишни въглехидрати, предимно захар — „лакомствит“. Понякога ни се искаше хората да бъдат по-свидливи по отношение на бонбоните си. Те си въобразяват, че животните могат да ядат всичко, без това да се отрази по какъвто и да било начин на здравето им. Но не е така. Един от ленивците ни получи сериозен стомашен кръвоизлив, след като някакъв човек, твърдо убеден, че върши добро, му беше дал развалена риба.

Точно зад будката за билети баща ми написа с яркочервени букви на стената следния въпрос: „Знаете Ли Кое Е Най-Опасното Животно В Зоологическата Градина?“ Една стрелка сочеше към малко перденце. Толкова много припрени, любопитни ръце дърпаха перденцето, че ни се налагаше редовно да го сменяме. Зад него имаше огледало.

Но както сам успях да се убедя, баща ми вярваше, че има друго животно, още по-опасно от нас и също толкова често срещано, на всеки континент, във всеки географски пояс: страховитото Анималус антропоморфикус — животното, видяно през човешките очи. Всички ние сме го виждали, може би дори сме го гледали в дома си. Това животно е „сладко“, „дружелюбно“, „обичливо“, „предано“, „весело“, „разбиращо“. Тези животни ни дебнат във всеки магазин за играчки и във всяка детска зоологическа градина. За тях се разказват безброй истории. Те са събратя на онези „зли“, „кръвожадни“, „развратни“ животни, които разпалват яростта на маниаците, споменати току-що, и ги карат да изливат злобата си върху тях с помощта на бастуни и чадъри. И в двата случая, когато гледаме животните, виждаме в тях огледало на самите себе си. Манията ни да се поставяме в центъра на всичко е проклятие както за теолозите, така и за зоолозите.

Аз научих, че животното е животно, съществено и реално отдалечено от нас, благодарение на двама: на баща ми и на Ричард Паркър.

Първия си урок получих една неделна сутрин. Седях сам и кротко си играех. Баща ми ни повика: