Ян Мартел: Животът на Пи

Чувал съм почти толкова глупави твърдения за зоологическите градини, колкото за Бога и религията. Много добронамерени, но зле осведомени хора смятат, че животните в природата са „щастливи“, защото са „свободни“. Тези хора обикновено имат предвид някой едър красив хищник, лъв или рис (животът на антилопите гну или мравоядите рядко се превъзнася). Те си представят как това диво животно обикаля из саваната за добро храносмилане, след като е изяло плячката, приела покорно съдбата си, или бяга за отслабване след обилен обяд. В съзнанието си виждат образ на животното, което с гордост и нежност наблюдава потомството си, или цялото семейство, което гледа от дебелите клони на някое дърво как слънцето залязва и въздиша с наслада. Според тях животът на дивия хищник е прост, благороден и смислен. Но ето че идват лоши хора, залавят го и го затварят в тясна клетка. „Щастието“ му е погубено. Животното силно копнее за „свобода“ и прави всичко възможно, за да избяга. Когато е лишено от тази „свобода“ твърде дълго, то се превръща в бледа сянка на предишната си същност, духът му е сломен. Ето какво си представят някои хора.

Нещата обаче не стоят така.

В природата животните живеят по силата на принудата и нуждата в условията на непреодолима социална йерархия, в среда, където страхът е в изобилие, а храната не достига и където територията трябва непрекъснато да се защитава, а от паразитите няма спасение. Какъв е смисълът на свободата в такъв контекст? В природата животните на практика са несвободни нито в пространството, нито във времето, нито в личните си взаимоотношения. На теория — тоест като проста физическа вероятност — едно животно може да се вдигне и да потегли нанякъде, като пренебрегне всички социални условности и ограничения, типични за неговия вид. Но такова нещо е по-малко вероятно да се случи при животно, отколкото при представител на човешкия род. Представете си, да речем, собственик на магазин с всички обичайни връзки — семейство, приятели, общност, — който захвърля всичко и напуска живота си само с малко дребни пари в джоба и с дрехите на гърба си. Щом като човекът — най-дръзкото и най-умното измежду всички създания — обикновено не се скита от място на място, чужд и необвързан с никого, как да очакваме това от животно, чийто нрав е далеч по-консервативен? Защото такива са животните — консервативни, дори бихме могли да ги наречем реакционери. Най-малката промяна може да ги разтревожи. Те искат нещата да бъдат такива, каквито са, ден след ден, месец след месец. Изненадите са крайно неприятни за тях. Това се вижда в пространствените им взаимоотношения. Всяко животно обитава територията си, независимо дали в зоологическата градина или в природата, по същия начин, по който шахматните фигури се движат по дъската — с определена цел. Нищо повече не се случва, в начина на живот на гущера, мечката и елена няма повече „свобода“, отколкото в движението на офицера по шахматната дъска. И при двамата се наблюдава определено поведение и цел. В природата животните се движат по едни и същи пътеки поради едни и същи причини, и така сезон след сезон. Когато в зоологическата градина животното не е на обичайното място в обичайното време и не демонстрира характерното си поведение, това означава нещо. Може просто да бъде последица от някаква дребна промяна в заобикалящата го обстановка. Намотаният маркуч, оставен от чистача, го е уплашил. Образувала се е локва, която го безпокои. Стълбата хвърля сянка. Но може да означава и нещо повече. В най-лошия случай може да е онова, което ужасява всеки директор на зоологическа градина: симптом, предвестник на проблеми, повод за разглеждане на изпражненията, за разговори на персонала, за викане на ветеринаря. И всичко това само защото някакъв щъркел не е застанал на обичайното си място!

Но нека за момент се спра на един конкретен аспект от този въпрос.

Ако влезете в някоя къща, ритнете входната врата, изпъдите на улицата хората, които живеят там, и им кажете „Вървете! Вие сте свободни! Волни като птици! Хайде! Вървете!“, мислите ли, че ще започнат да крещят и да скачат от радост? Няма. Птиците не са волни. Хората, които сте пропъдили, ще се развикат: „С какво право ни гоните? Това е нашият дом! Той е наша собственост. Живеем в него от години. Ще повикаме полиция, хулиган такъв!“

Нима не се чувстваме привързани към домашното огнище? Със сигурност и животните изпитват същото. Животните имат свои територии. Това е ключът към съзнанието им. Само познатата територия им дава възможност да се подчинят на двата неумолими повика на природата: отбягване на враговете и намиране на храна и вода. Място в зоологическата градина, съобразено с естествените им потребности — било то клетка, езеро, изкуствен остров, оградено пространство, терариум, птичарник или аквариум, — е просто територия, различна единствено с размерите и близостта си до човешката територия. Фактът, че е значително по-малка от тази, която животното би могло да има в естествената си среда, има разумно обяснение. В природата териториите са големи по силата не на предпочитанията, а на необходимостта. В зоологическата градина ние правим за животните това, което сме направили за себе си, когато сме започнали да строим сгради: събираме върху малко пространство онова, което в природата е разпръснато. Както преди за човека пещерата е била тук, реката там, ловните полета няколко километра по-нататък, наблюдателният пост още по-далеч, дивите плодове в съвсем друга посока — и навсякъде лъвове, змии, мравки, пиявици и отровни растения, — сега реката тече от крана на една ръка разстояние и ние можем да се измием непосредствено до мястото, където спим, можем да ядем там, където сме сготвили, и да оградим всичко това със защитна стена, да го пазим чисто и топло. Къщата е умалена територия, където основните ни потребности могат да бъдат задоволявани бързо и безопасно. Същото представлява и клетката в зоологическата градина за животното (в нея по обясними причини липсват неща като печка и тям подобни, каквито има във всяко човешко жилище). Когато намери всичко, от което се нуждае — наблюдателен пост, място за почивка, за ядене, пиене, къпане, чесане и така нататък, — и установи, че няма нужда да ловува, защото получава храна шест дни в седмицата, животното ще овладее пространството си в зоологическата градина по същия начин, по който би се настанило на нова територия в природата, като я проучи и маркира така, както го правят всички представители на неговия вид, може би с урина. След извършването на този ритуал за усвояване на територията животното се настанява върху нея и не се чувства като притеснен наемател или — още по-малко — като затворник, а като собственик и в това отношение клетката му в зоологическата градина не се отличава от територията му сред природата: ако бъде нападната, то ще я отбранява с нокти и зъби. От субективна гледна точка клетката не е нито по-добра, нито по-лоша за животното от територията в естествената му среда, доколкото задоволява животинските му потребности; всяка територия, била тя естествена или изкуствено създадена, е чисто и просто даденост като петната на леопарда. Някой дори би могъл да изкаже твърдението, че ако животното можеше да избира с разум, би предпочело да живее в зоологическа градина, защото голямата разлика между зоологическата градина и природата е липсата на паразити и врагове плюс изобилието от храна в първата и относителното изобилие от паразити и оскъдна храна във втората. Помислете сами. Нима и вие не бихте предпочели да живеете в „Риц“ с безплатен рум сървис и неограничен брой посещения при лекаря, отколкото да нямате дом и нито една жива душа да не се грижи за вас? Но животните не са способни на такива разсъждения. В рамките на природните си ограничения те се задоволяват с това, което имат.